Последен остана лейтенант Дагоста.
— Потърсете ме, в случай че пожелаете да поговорите с някого — рече той, понечи да добави още нещо, но после само кимна и излезе. Вратата хлопна зад гърба му и Марго остана в компанията на доктор Фрок, Памела Уишър и втория обезобразен скелет.
Фрок изпъна гръб в инвалидния стол.
— Марго, заключи, ако обичаш — нареди той, докато приближаваше количката си към масата. — Май ще трябва да се измиеш и да сложиш ръкавици, но преди това запали всички лампи.
Тя хвърли кос поглед към скелетите, след което се извърна към стария си професор.
— Нали не допускате, че всичко това може да е дело на…
Фрок рязко се завъртя. Червендалестото му лице бе изкривено в странна гримаса. Закова свиреп поглед в лицето й и поклати глава.
— Недей! Нека първо да се убедим.
Марго издържа погледа му, после кимна и се обърна към електрическото табло. Недоизказаното бе много по-обезпокоително от двата отвратителни скелета.
6
Смитбек прекоси задимената утроба на бар „Котешка лапа“ и хлътна в телефонната кабина с чаша в ръка. Напрегна взор да види цифрите и набра редакцията. Искаше да провери съобщенията си, които със сигурност бяха станали цял куп.
Никога не беше се съмнявал, че е сред най-добрите журналисти в Ню Йорк, дори най-добрият. Преди година и половина именно той направи достояние на света историята на Музейния звяр, при това без да прибягва до обичайните беззъби журналистически похвати. Защото беше там, в мрака на онази априлска нощ, редом с Дагоста и всички останали. Книгата, която се появи наскоро след събитията, го утвърди на поста криминален репортер на „Поуст“. А сега на дневен ред излезе случаят „Уишър“. Доста скоро наистина. Големите сензации се появяват значително по-нарядко, отколкото си бе мислил в началото. И винаги при силна конкуренция — като например онзи задник Брайс Хариман, криминалният репортер на „Таймс“, който неизменно се стремеше да му измъкне новината изпод носа. Но изиграе ли козовете си както трябва, от този храст би могъл да изскочи голям заек. Много голям.
Големият журналист знае как да се възползва от шанса, рече си той, докато унесено слушаше сигнала в слушалката. Например случаят „Уишър“. Майката на жертвата се оказа много властна жена, а той самият изпадна в конфузно положение. Развълнуван и дори покъртен, написа нов материал за днешния брой, в който нарече Памела Уишър „ангелът на Сентрал Парк“, а смъртта й обрисува с възможно най-трагичните краски. Но истинският удар бе обявената награда от 100 000 долара за достоверна информация, водеща към следите на убиеца. Идеята го осени, докато пишеше новата статия. Веднага я занесе заедно с почти готовия репортаж в кабинета на новия главен редактор Арнълд Мъри. Човекът остана възхитен и я одобри тутакси, без дори да си направи труда да я съгласува с издателя.
Джини, нещастната секретарка, се обади с възбуден глас, за да му съобщи за двадесетина обаждания по повод наградата — фалшиви до едно.
— Това ли е всичко? — обезсърчено попита Смитбек.
— Ами, дойде да те търси един, хм, доста странен посетител — въздъхна секретарката. Беше нисичка и мършава, живееше в един от бедните квартали и си падаше по Смитбек.
— Кой?
— Един смрадлив дрипльо. Боже, едва дишах от вонята му. И май беше дрогиран.
Дали оттук няма да изскочи зайчето, помисли си с нова възбуда репортерът.
— Какво искаше?
— Каза, че разполага с информация за убийството на Уишър, и поиска да се срещнете в мъжката тоалетна на гара „Пен“…
Смитбек едва не изпусна чашата си.
— В мъжката тоалетна? Майтапиш ли се?
— Точно така каза. Мислиш ли, че може да е обратен? — иронично додаде тя.
— Коя тоалетна?
Чу се шумолене на хартия.
— Записала съм си. В северния край, на долния етаж, точно откъм лявата страна на ескалатора за коловоз №12. В осем довечера.
— И каква информация по-точно има?
— Само това каза.
— Благодаря. — Той окачи слушалката и погледна часовника си. Осем без четвърт. Мъжката тоалетна на гара „Пен“? „Или съм превъртял, или съм в пълна безизходица, за да се хвана на тоя номер“, рече си.
Смитбек никога не бе влизал в тоалетната на гара „Пен“. Нито пък познаваше човек, който би го сторил. Отвори вратата и се озова в огромно горещо помещение, вонящо на урина и престояли диарични изпражнения. „По-скоро ще си подмокря гащите, отколкото да пикая на гара «Пен»“, мрачно въздъхна той.
Беше закъснял с около пет минути. Дано вече да се е измел, с надежда си помисли. Разбира се, ако въобще се е появявал. Понечи да се върне обратно, но в този миг дочу дрезгав глас:
— Уилям Смитбек?
— А? — стресна се репортерът и трескаво се озърна. Едва тогава забеляза краката, които се виждаха под вратата на последната кабинка. Тя се отвори веднага и мършав човечец колебливо тръгна към него. Издълженото му лице беше доста мърляво, косата разчорлена, а цветът на дрехите му беше скрит под дебел слой мръсотия. Раздвоената брада стигаше чак до пъпа му, а самият пъп надничаше през съдраната риза.
— Уилям Смитбек? — повтори мъжът и закова мътен поглед в лицето му.
— Че кой друг?
Непознатият мълчаливо се обърна и тръгна към дъното на тоалетната. Спря пред отворената последна кабина и застина в очакване.
— Имал си някаква информация за мен — подхвърли Смитбек.
— Ела — рече дрипльото и махна към кабината.
— Дори не си го помисляй! — отсече Смитбек. — Ако имаш да ми казваш нещо, кажи го тук. Никакви кабини, мой човек.
Мъжът повтори жеста си.
— Само оттук се минава — поясни и отново посочи кабината.
— Закъде?
— За надолу.
Смитбек приближи и предпазливо надникна. Онзи вече беше вътре, приведен над голям метален капак зад тоалетната чиния, прикриващ дупка с назъбени краища в мръсните плочки.
— Вътре ли? — попита Смитбек.
Мъжът кимна.
— Къде води това?
— Долу — отвърна мъжът.
— Дума да не става! — заяви Смитбек и понечи да се върне назад.
Мъжът задържа погледа му.
— Трябва да те заведа при Мефисто — проговори той. — Той иска да ти каже нещо за убийството на момичето. Знае важни неща.
— Не ме будалкай!
Мъжът продължи да го гледа втренчено.
— Можеш да ми се довериш — каза простодушно той.
И Смитбек му повярва, въпреки дрипите и мътния поглед.
— Какви неща?
