— Не сме дошли да се бием — каза Д’Агоста. Той отпусна ръката си върху служебното си оръжие.
— Вече е прекалено късно за това — извиси се гласът на първосвещеника внезапно. — Вие сте осквернители, развратници. Само пълно изчистване ще премахне петното.
— Да изчистим църквата! — извика един глас, подет от останалите. —
Пръстът на Д’Агоста разкопча кобура на пистолета и той пресметна бързо наум. В пълнителя на пистолета му, Глок 19, имаше петнайсет патрона; това щеше да е достатъчно да разчисти пътека към вратата през всяка нормална тълпа. Но тази тълпа тук съвсем не беше нормална. Той стегна хватката около приклада на пистолета и си пое дълбоко дъх.
Внезапно Пендъргаст пристъпи към Шариер.
— Какво е това? — Като мълния ръката му се стрелна напред и отпра нещо от ръкава на свещеника. Вдигна го и го освети с фенерчето си. — Вижте! Амулет за предпазване с неправилно усукан конец, направен в обратна спирала. Амулетът за лъжливо приятелство! Господин Шариер, защо носите това, щом сте пастор на тези хора? Защо се страхувате от тях?
Агентът се обърна към тълпата и размаха малката муска с пискюли.
— Той се съмнява във вас! Виждате ли?
Пендъргаст се завъртя отново към Шариер.
— Защо не вярвате на тези хора? — попита той.
С рев Шариер се наведе напред, за да го удари с жезъла си, при което робата му се изду; Но агентът от ФБР се извъртя толкова ловко, че мъжът се олюля във въздуха, завъртя се и един внезапен ритник го накара да пльосне в мръсотията долу. Гневен рев премина през тълпата. Босонг пристъпи бързо, сложи опънатата си ръка върху свещеника, докато той се изправяше, и гневно, изпълнено с ненавист изражение, разкриви лицето му.
— Ах, ти! Никаквец! — каза той на Пендъргаст.
— Несъмнено е време да си тръгваме — промърмори агентът.
Д’Агоста хвана предната дръжка на големия колкото ковчег сандък за доказателства, Перес хвана задната, и те се насочиха напред, разпръсквайки изненаданата и объркана тълпа. Със свободната си ръка Д’Агоста извади Глока си и стреля във въздуха; гърмежът отекна и сводестото пространство го повтори няколко пъти.
— Да тръгваме!
Те вървяха към вратата, а освирепялата тълпа ги следваше по петите. Наложи се Д’Агоста да стреля втори път във въздуха.
— Назад! — изкрещя той.
Сякаш от нищото изникнаха дузина ножове и стоманата блесна матово на слабата светлина.
— В колите! — провикна се Д’Агоста. —
Те се скупчиха, хвърляйки доказателствата в задната част на вана, като вкараха после и агнето вътре. След това ванът изскърца и се понесе още преди да са успели да затворят вратите, последвани от круизера, който посипа камъчета върху крещящата тълпа зад тях. Д’Агоста чу стенание откъм задната седалка. Обърна се и видя французина — побледнял и треперещ — да стиска ревера на Пендъргаст. Пендъргаст беше извадил нещо от вътрешния джоб на палтото си: един от странните, изкривени инструменти, които лежаха върху олтара в църквата. Сигурно го беше взел незабелязано по време на мелето.
— Ранен ли сте? — обърна се Д’Агоста към Бертен. Сърцето му биеше оглушително в гърдите и той едва можеше да си поеме дъх.
— Този жрец, този свещеник Шариер…
— Какво?
— Взе проби…
— Какво е направил?
— Проби от мен, от всички нас… косми, дрехи — не видяхте ли? Чухте го, чухте заплахите му. Магия за смърт. Ще го разберем, ще го
Д’Агоста се обърна рязко. Да работиш с Пендъргаст означаваше да се съобразяваш с врели- некипели.
41.
— Какво да бъде, скъпи? — попита келнерката с измъчено лице, облегнала лакът на хълбока си, с отворен тефтер и готов за писане химикал.
Д’Агоста отмести менюто настрана.
— Кафе, черно, и овесена каша.
Жената погледна през масата.
— А вие?
— Палачинки с боровинки — каза Хейуърд. — Затоплете сиропа, ако обичате.
— Няма проблем — кимна келнерката, затвори тефтера си и се обърна.
— Един момент — спря я Д’Агоста.
Тези досадни съображения. От опита си по времето, когато живееха заедно, Лора Хейуърд поръчваше — или приготвяше сама — палачинки с боровинки само по две причини. Чувстваше се виновна, че е прекалила с работата и го е игнорирала; или искаше да покаже любовта си. И двете опции звучаха добре. Какво става, сигнали ли му изпращаше? Идеята за закуска все пак беше нейна.
— Нека порциите палачинки бъдат две — каза той.
— Няма проблем. — Келнерката се отдалечи.
— Видя ли днешния „Уест Сайдър“? — попита Хейуърд.
— Видях го. За съжаление. — Скандалната страница изглежда беше довела целия град до истерия. И не само „Уест Сайдър“ — всички таблоиди вдигаха шум до бога. Вилата беше описана с най-отвратителни изрази и намекваха не особено деликатно, че именно тя стои зад убийството на „звездната репортерка“ на „Уест Сайдър“ — Кейтлин Кид.
Но най-болезненото беше, че пресата се спираше надълго и нашироко върху самия Бил Смитбак. Убийството на репортерката Кид от Смитбак, след като вече е бил обявен за мъртъв и подложен на аутопсия; изчезналият му труп от Патологията — проклетниците бяха проучили всичко и разсъждаваха над него с върховно удоволствие. И, разбира се, намекваха дебело, че в края на краищата всичко сочи към Вилата.
Колкото до Д’Агоста, и той се тревожеше, че именно Вилата е отговорна. И въпреки нарастващия гняв знаеше, че последното нещо, от което се нуждае градът, е импулсивно правосъдие.
Келнерката се върна с кафето му. Той отпи от него с благодарност и погледна крадешком към Хейуърд. Очите им се срещнаха. Изражението й не беше нито виновно, нито пък проникнато от любов. Беше разтревожено.
— Кога посети Нора Кели?
— Снощи, веднага щом разбрах. Точно след претърсването на Вилата.
— Какво стана, нали се беше погрижил да я охраняват?
Д’Агоста се намръщи.
— Нескопосана работа. Всеки от двата екипа се оправдава с другия. Шибани идиоти.
— Как е Нора?
— Ударена на няколко места, порязана тук-там, има и охлузвания. Но най-много ме тревожи второто сътресение, което е получила. Ще остане в болницата поне още няколко дни за наблюдение.
— Съседите ли са се намесили?
Д’Агоста отпи нова глътка и кимна.
— Виковете й са ги накарали да дотичат. Разбили са вратата.
— И Нора настоява, че е бил Смитбак?
— Дотолкова, че е готова да свидетелства в съда. Както и съседите.
