Вуду

Пендъргаст под качулката. — Кой си ти, приятелю?

Пендъргаст наведе глава, но мъжът вече бе забелязал лицето му.

— Външни лица!

Шариер бързо се втурна да затвори вратата към църквата.

— Външни лица! — извика той в тъмнината. — Бака! Бака!

— Хвани го! Бързо!

Внезапно Д’Агоста видя човекоподобното създание да изпълва рамката на вратата. То остана за миг там, полюлявайки се леко. След това тръгна със смразяващо целенасочена походка към тях.

— Envoie! — извика пронизително жрецът, като сочеше в тяхната посока.

Д’Агоста реагира пръв, изпращайки жреца на пода; Пендъргаст го прекрачи, втурна се и отвори страничната врата; Д’Агоста изхвърча през нея, следван от специалния агент, който я затвори с трясък след себе си и бързо я заключи.

64.

Те спряха. Намираха се в мъждиво осветен коридор с една врата в дъното. Внезапно чукане по вратата, която току-що бяха заключили, ги накара да се задействат. Хукнаха по коридора, но вратата на края му се оказа заключена. Д’Агоста отстъпи назад и се приготви да я разбие с ритник.

— Чакай. — Една бърза манипулация с шперца на Пендъргаст — и проблемът беше решен. Влязоха и Пендъргаст заключи отново след тях.

Намираха се в най-горната част на площадка с дървено стълбище, водещо надолу към зловонен мрак. Пендъргаст светна фенерчето си и лъчът му опипа тъмнината.

— Този… този човек… — задъхано произнесе Д’Агоста. — Какво, по дяволите, правят? Почитат ли го?

— Може би това не е идеалният момент за хипотези — отвърна Пендъргаст.

— Ще ти кажа едно: това е същото нещо, което ме нападна край Вилата. — Той чу думкането по вратата, последвано от звук на счупено дърво.

— След теб — посочи Пендъргаст стълбите.

Д’Агоста смръщи нос.

— Имаме ли друг избор?

— Уви, никакъв.

Двамата се спуснаха по старото стълбище, стъпалата простенваха шумно под краката им. Стигнаха до полуплощадка, която водеше към второ стълбище, този път от камък, и се спускаше спираловидно надолу към чернотата. Когато най-накрая стигнаха до дъното, Д’Агоста видя тухлен коридор, който се простираше пред тях, пълен с паяжини и мухъл. Въздухът миришеше на пръст и плесен. Отзад и отгоре идваха заглушени викове, думкане с юмруци по дърво.

Д’Агоста извади собственото си фенерче.

— Трябва да намерим каменна зидария, отговаряща на тази във видеото — каза Пендъргаст и плъзна лъча по влажните стени. Той се движеше бързо в мрака, а мантията му се влачеше след него.

— Още малко, и тези ненормалници ще ни настигнат — каза Д’Агоста.

— Не те са това, което ме плаши — промърмори агентът. — А той.

Двамата минаха под няколко свода и едно каменно стълбище, което водеше нагоре. Отвъд тунелът се разклоняваше и след кратко обмисляне, Пендъргаст избра пътя наляво. Миг по-късно се озоваха в голяма кръгла стая с ниши, изсечени на равни разстояния в стените. Във всяка от нишите бяха струпани човешки кости като наръчи съчки.

— Прелестно — промърмори Д’Агоста.

Пендъргаст рязко се закова.

Тогава Д’Агоста разбра какво го е спряло: от мрака зад тях се чуваше някакво тътрене. Извън обсега на фенерчето му някой подсмръкна шумно, сякаш душеше въздуха. Тежки провлачени стъпки, които ускоряваха ход, движеха се по невидим коридор, очевидно успореден на помещението, в което се намираха. Д’Агоста усети силната животинска миризма на конска плът, която се разнасяше във влажния въздух.

— Подуши ли това?

— И още как. — Пендъргаст фокусира фенерчето си върху един проход, от който миризмата изглежда се носеше заедно с полъх чист въздух.

Д’Агоста извади „Глока“ си и усети да го пронизва чувство за страх.

— Това нещо е тук. Ти застани отляво, аз ще заема дясната страна.

Пендъргаст измъкна четиридесет и петкалибровия си пистолет изпод мантията и те изпълзяха към входа.

Оттатък не се виждаше нищо, освен голи стени от влажни тухли. Пендъргаст посочи към пода, където серия кървави отпечатъци водеха към мрака. Д’Агоста коленичи и докосна една; кръвта бе още прясна, дори не беше успяла да се съсири.

Той се изправи.

— Проклето нещо — промърмори той.

— Това е също загуба на време, което нямаме. Да продължаваме. Хайде.

Те се измъкнаха заднишком от стаята и притичаха през отворения некропол в един коридор в отсрещната страна. Той скоро ги изведе до друго, подобно на пещера пространство, грубо изсечено в живата скала. Влязоха и осветиха наоколо с фенерчетата си.

— И тук стените не са като онези във видеото — каза Пендъргаст полугласно. — Това са шисти, не гранит, и са изсечени по съвсем друг начин.

— Прилича на лабиринт.

Пендъргаст кимна към един нисък свод.

— Да опитаме оттук.

Те се приведоха и тръгнаха по ниския тунел.

— Исусе, тази миризма — промърмори Д’Агоста. Беше задушаваща воня от конска кръв, плътна, с намек за желязо, и поради това, че бе прясна — още по-ужасна. Беше придружена от периодични завихряния студен въздух, идващи от някакъв невидим вентилатор от другата страна. В далечината отекваха виковете и крясъците на преследвачите им, които изглежда се бяха събрали в подземието и се бяха пръснали да ги търсят.

Продължиха през тунела. Пендъргаст се движеше толкова бързо, че Д’Агоста трябваше да подтичва, за да го настигне, цапайки през локвите вода и тиня. Селитра и паяжини покриваха изпотените стени, от време навреме притичваха бели паяци и се скриваха в дупките в тухления зид. Червените очи на плъховете проблясваха в плътния мрак.

Наближиха място, в което се срещаха и пресичаха три тунела, оформяйки шестоъгълно пространство. Пендъргаст забави, сложи пръст върху устните си и направи знак на Д’Агоста да се движи плътно покрай стената на тунела, а той се притисна към другата.

Когато стигнаха до възела, Д’Агоста по-скоро почувства, отколкото видя, рязко движение над себе си. Той приклекна и се претърколи на една страна точно когато нещото — зомбито! — се спусна долу, дрипите на древните одежди изплющяха и зашумоляха над възлестите му крайници като скършени корабни платна под бурен вятър. Д’Агоста стреля, но създанието бе готово и се отмести толкова неочаквано, че изстрелът му отиде нахалост. Куршумът прекоси зрителното му поле, проблесна в лъча на фенерчето му и когато Д’Агоста се отпусна на земята, за да избегне атаката, мигновен ужасяващ отпечатък се вряза в ретините му: единственото висящо око; спиралите и кръговете на амулет, изрисувани или залепени върху кожата му; влажните устни, потръпващи в гримаса на отчаяно веселие. Но нямаше нищо неопределено или веселяшко в движенията му — то пристъпяше решително, с ужасяваща целенасоченост.

65.

Д’Агоста стреля отново, но това бе безсмислено: нещото се отдръпна назад в мрака и изчезна. Той