зазида.
— Мили боже! — Д’Агоста потрепера — На другата сутрин доведох италианската полиция да те търси, но всичко беше напразно. Фоско бе заличил всички следи от нашето посещение. Италианците ме помислиха за луд.
— Малко след това до мен достигна новината за твърде своеобразната смърт на графа. Това имаше ли нещо общо с теб?
— Съвсем определено.
Пендъргаст кимна одобрително.
— Какво стана с цигулката?
— Не можех да я зарежа в замъка просто така, затова я взех и… — Той направи пауза, несигурен как ще реагира Пендъргаст на постъпката му.
Агентът въпросително вдигна вежди.
— Занесох я на Виола Маскелене. Казах й, че си мъртъв.
— Разбирам. Каква беше нейната реакция?
— Беше страшно потресена, разстроена. Въпреки, че се опита да го скрие. Струва ми се… — Д’Агоста се поколеба. — Струва ми се, че не си й безразличен.
Пендъргаст стоеше безмълвен, с безизразно лице.
Д’Агоста и Пендъргаст за пръв път бяха срещнали Виола Маскелене миналия ноември, докато работеха по един случай в Италия. За Д’Агоста бе очевидно, че от мига, в който двамата се бяха видели, нещо бе преминало между Пендъргаст и младата англичанка. Сега можеше само да се досеща за какво мисли Пендъргаст.
Агентът се изправи внезапно.
— Е, Винсънт, както казват в Италия, това е acqua passata, изтекла вода. Направил си каквото трябва и сега можем да считаме случая с цигулката Стормклауд за наистина приключен.
— Но чакай… — каза Д’Агоста, — как така успя да се измъкнеш от замъка? Колко време прекара окован?
— Бях окован в гробницата почти четиридесет и осем часа.
— В тъмното?
Пендъргаст кимна.
— Задушавайки се бавно, бих добавил. Открих, че една определена форма на медитация е извънредно полезна в такива случаи.
— И после?
— Спасиха ме.
— Кой?
— Брат ми.
Д’Агоста, все още зашеметен от почти чудодейната поява на Пендъргаст, почувства че онемява от шока.
— Брат ти? Диоген?
— Да.
— Но аз мислех, че те мрази.
— Да. И тъкмо защото ме мрази, той се нуждае от мен.
— За какво?
— Най-малко от шест месеца насам Диоген внимателно е следил действията ми — като част от подготовката му за престъплението. Със съжаление трябва да призная, че нямах никаква представа за това. Винаги съм се възприемал като най-голямата пречка по пътя му към успеха и мислех, че рано или късно той ще се опита да ме убие. Но съм грешал. Безумно съм грешал. Истината е, че той е целял тъкмо обратното. Когато научил за грозящата ме опасност, Диоген предприел едно дръзко избавление. Влязъл в замъка, преоблечен като един от местните — той е по-голям майстор на дегизировките от мен и тогава ме освободи от гробницата.
Д’Агоста бе разтърсен от внезапно хрумване.
— Един момент. Очите му са в два различни цвята, нали?
Пендъргаст отново кимна:
— Едното е лешниково, а другото — млечно-синьо.
— Аз го видях. Там, на хълма, над замъка на Фоско. Точно след като се бяхме разделили. Стоеше в сянката на една скална тераса и наблюдаваше ставащото така спокоен, сякаш съзерцава течението на водата по Акведукта.
— Той трябва да е бил. След като ме освободи от моя затвор, Диоген ме откара в една частна клиника извън Пиза, където се възстановявах от дехидратацията и раните, нанесени ми от кучетата на Фоско.
— Все още не разбирам. Ако те мрази, ако е планирал да извърши това тъй наречено „идеално престъпление“, тогава защо просто не те е оставил зазидан?
Пендъргаст се усмихна отново, но този път в усмивката му нямаше нищо весело.
— Не трябва никога да забравяш, Винсънт, че тук говорим за един необичайно болен, изключителен престъпен ум. Колко малко съм разбирал истинските му планове…
С тези думи Пендъргаст рязко се надигна и отиде в кухнята. Миг по-късно Д’Агоста чу звънтенето на лед в чаша. Когато агентът се върна, държеше бутилка френски аперитив Lillet в едната ръка и чаша в другата.
— Сигурен ли си, че не проявяваш интерес към едно питие?
— Да. А сега ми кажи какво, за бога, имаше предвид.
Пендъргаст отля два пръста от напитката в чашата си:
— Ако бях умрял, щях да срина всички планове на Диоген. Виждаш ли, Винсънт, аз съм главният обект на неговото престъпление.
— Ти? Ти ще бъдеш жертвата? Тогава защо …
— Няма да бъда жертвата. Аз вече съм жертвата.
— Какво?
— Началото на престъплението е поставено. Дори сега, докато говорим, то успешно се реализира.
— Не говориш сериозно.
— Никога в живота си не съм говорил по-сериозно. — Пендъргаст отпи дълга глътка от напитката и допълни чашата си. — Диоген изчезна по време на възстановяването ми в частната клиника в Пиза. Веднага щом се изправих на крака, аз се върнах в Ню Йорк инкогнито. Знаех, че плановете му са почти узрели и Ню Йорк ми изглеждаше най-подходящото място да увелича усилията си да го спра. Почти не се съмнявах, че престъплението ще се случи тук. Този град предлага най-пълната анонимност, най-добрите възможности да се скрие, да приеме чужда самоличност, да доразвие плана си за нападение. И затова сега, знаейки, че брат ми внимателно следи всичките ми постъпки, реших да остана „мъртъв“, за да бъда невидим. Смятах да държа всички ви на тъмно. Дори Констанс. — При тези думи болка премина по лицето на Пендъргаст. — Съжалявам за това повече, отколкото можеш да си представиш. И все пак това ми се стори най-разумният начин на действие.
— И така стана портиер.
— Мястото ми позволяваше да не те изпускам от поглед, а чрез теб — и другите, които са важни за мен. Имам по-добри шансове да търся Диоген като стоя в сянка. И не бих се разкрил, ако определени събития не ме бяха принудили.
— Какви събития?
— Обесването на Чарлз Дюшам.
— Онова странно убийство в Линкълн Сентръл?
— Именно. Това, както и едно друго убийство в Ню Орлиънс преди три дни. Торънс Хамилтън, заслужил професор. Отровен пред пълна зала със студенти.
— Но каква е връзката?
— Хамилтън беше един от моите преподаватели в гимназията, човекът, който ме научи на френски, италиански и китайски. С него бяхме много близки. Дюшам беше моят най-скъп, всъщност моят единствен приятел от детинство. Единственият човек от младостта ми, с когото продължих да поддържам контакт. И
