Той се обърна и закрачи отново из стаята, почти обезумял от тревога.
В този момент на вратата леко се почука.
— Какво има? — каза той раздразнено.
Една възрастна сестра провря слабата си глава в стаята, гарваново-черната й коса бе прибрана отзад в строг кок.
— Вечерята е сервирана, господин Джоунс.
— Ще дойда веднага, благодаря.
Едуард Джоунс, разстроеният син на инвестиционен банкер от Уолстрипт, нуждаещ се от спокойствие, почивка, малко разпускаща терапия и изолация от трескавия свят навън. Наистина му се виждаше много странно да играе Едуард Джоунс, да живее на място, където всички го мислят за някой друг. И по-специално, че не е съвсем наред в главата. Само познатият на Пендъргаст, директорът на „Ривър Оукс“ — някой си д-р Тисандър — знаеше истината. Смитбак го бе мернал, докато Пендъргаст се занимаваше с документите за настаняване; все още не му се бе удала възможност да разговарят лично.
Той излезе и затвори вратата след себе си — върху вратите нямаше никакви ключалки — и тръгна по дългия коридор. Стъпките му не създаваха никакъв шум по дебелия розов килим. Коридорът беше облицован в лакиран махагон на шарки, по-тъмен на резбованите фризове. И още маслени картини по стените. Единственият звук бе стенанието на вятъра отвън. Огромното имение изглеждаше обвито в свръхестествена тишина.
Коридорът извеждаше до широка площадка с голямо стълбище. Той дочу ниски гласове иззад ъгъла и, воден от инстинктивното любопитство на репортера, забави крачка.
— … Не знам колко време още мога да издържа да работя в тази лудница — произнесе груб мъжки глас.
— О, стига си се оплаквал — долетя втори, по-висок глас. — Работата е лека, добре плащат. Храната е страхотна. Лудите са мили и кротки. Какво, по дяволите, не му е наред на положението?
Бяха двама от санитарите. Смитбак спря, неспособен да се удържи, и се заслуша.
— Не му е наред това, че е на майната си. На върха на планина, посред зима, наоколо няма нищо освен дървета. Бърка ти в мозъка.
— И току виж си се върнал като „гост“. — Вторият санитар се изкикоти силно.
— Не, сериозно ти говоря. — Гласът звучеше обидено. — Познаваш ли госпожица Хевисхъм?
— Откачалката Нели? Какво за нея?
— Как все се оплаква, че вижда хора, които не са тук.
— Всички на това шибано място виждат хора, които не са тук.
— Е добре, тя ме накара аз също да видя нещо. Стана днес рано следобед. Отивах към петия етаж, когато случайно погледнах през прозореца на стълбището. Там имаше някой, мога да се закълна. Отвън, в снега.
— Да бе, как не!
— Казвам ти, видях го. Тъмна фигура, движеше се между дърветата. Но когато погледнах отново, беше изчезнал.
— Аха. И колко чашки „Джак Даниелс“ беше обърнал преди това?
— Нито една. Така е, както ти казвам, това място е…
Смитбак, който се бе придвижил предпазливо до края на коридора, загуби равновесие и залитна към площадката. Двамата мъже в черни униформи изведнъж се дръпнаха встрани, а израженията им се стопиха в безстрастни маски.
— Можем ли да ви помогнем, господин… господин Джоунс? — попита единият.
— Не, благодаря. Просто слизам до трапезарията. — И Смитбак продължи надолу по широкото стълбище с цялото достойнство, което можа да събере.
Трапезарията представляваше обширно помещение на втория етаж, което напомняше на Смитбак мъжки клуб на Парк авеню. Имаше най-малко петдесет маси, но залата беше толкова голяма, че спокойно би могла да побере още дузина. Всяка маса бе покрита с колосана ленена покривка и подредена с блестящи сребърни прибори. От тавана висяха искрящи полилеи. Независимо от изисканата обстановка, изглеждаше направо варварско да ядеш вечерята си в пет след обед. Вече имаше седнали гости около някои от масите, хранеха се методично, бъбреха тихо или гледаха унило в нищото. Други се тътреха бавно към местата си.
О, Господи, помисли си Смитбак. Вечерята на живите мъртъвци. Той се огледа.
— Господин Джоунс? — Отнякъде изникна един санитар, раболепен като метр д’отел, със същата самодоволна усмивка на превъзходство зад маската на сервилност. — Къде ще благоволите да седнете?
— Ще опитам ей там — каза той и посочи една маса, току що заета от мъж, който мажеше франзела с масло. Той бе безупречно облечен: скъп костюм, снежнобяла риза, красива копринена вратовръзка, и изглеждаше най-нормалният сред групата. Той кимна на Смитбак, когато журналистът се настани на стола отсреща.
— Роджър Трокмортън — представи се мъжът и подаде ръка. — Очарован съм да се запознаем.
— Едуард Джоунс — отвърна Смитбак, поласкан от сърдечното посрещане. Той взе менюто от келнера и въпреки усилието си бързо бе погълнат от дългия списък с предложения. Най-сетне се спря не на едно, а на две основни ястия — камбала а’ла Морни и вратна пържола от младо агне — заедно със салата от аругула с яйца от дъждосвирец в аспик. Той отбеляза избора си върху картата до мястото си за сядане и я подаде заедно с менюто на келнера; след това отново се обърна към Трокмортън. Беше приблизително на годините на Смитбак и изглеждаше поразително добре с грижливо сресалата си руса коса и ухаещ леко на скъп афтършейв. Нещо в него напомни на Смитбак за Брайс Хариман; около него се разнасяше същият полъх на благороднически титли и много пари.
Брайс Хариман…
Уловил изпитателния поглед на мъжа отсреща, Смитбак с голямо усилие прогони образа от съзнанието си.
— Е — произнесе той, — какво ви води тук? — Едва след като зададе въпроса, осъзна колко неуместен е той.
Но не изглеждаше мъжът да го е възприел погрешно.
— Вероятно същото, което и вас. Луд съм. — После се усмихна, за да покаже, че се шегува. — Сериозно, малко съм изнервен и баща ми ме изпрати тук за кратка … ъ-ъ-ъ… почивка. Нищо сериозно.
— От колко време сте тук?
— Няколко месеца. А вас какво ви води насам?
— Същото. Почивка. — Смитбак се замисли за някакъв начин да насочи разговора в друга посока. Всъщност, за какво си говорят лудите? Спомни си, че пълните откачалки ги държаха в тихото отделение, което се намираше в друго крило. Гостите тук, в главната част на имението, бяха просто „разстроени“.
Трокмортън сложи хлебчето си в една чиния и предвзето попи устните си с платнената салфетка.
— Едва днес пристигнахте, нали?
— Точно така.
Келнерът донесе питиетата им — чай за Трокмортън и доматен сок за Смитбак, който се дразнеше, че не може да получи обичайния си малцов скоч. Очите му отново се плъзнаха по залата. Всички тук се движеха така апатично, говореха толкова тихо: изглеждаше като банкет на забавен кадър. Исусе Христе, не мисля, че ще мога да понеса това още дълго. Опита се да си напомни думите на Пендъргаст — че той е мишената на убиец, че пребиваването му тук осигурява безопасност не само на него, но също и на Нора. Дори и за краткия му престой тук положението бе трудно поносимо. Защо би го преследвал опасен килър? Нямаше смисъл. Като нищо. Мерцедесът и куршумът можеше да са предназначени за Пендъргаст, не за него. Пък и Смитбак знаеше как да се оправя. Беше попадал в рисковани ситуации и преди — някои от тях наистина рисковани…
Той за пореден път върна мислите си обратно към сътрапезника си.
— И така, какво… какво мислите за това място? — попита той малко недодялано.
— О, старата бърлога всъщност не е толкова лоша — При тези думи в очите му блесна весело пламъче, което накара Смитбак да помисли, че той може и да е намерил сродна душа.
— Не е ли твърде изморително всичко това? Да не излиза човек навън?
