път.
Случи се на стръмния склон на един хълм южно от Флоренция. Специалният агент бе заобиколен от настървени за плячка ловджийски кучета, задържан от дузина въоръжени мъже. Пендъргаст се бе пожертвал, за да може Д’ Агоста да избяга.
И Д’Агоста му бе позволил да го стори.
Той се размърда неспокойно при спомена. Някой, който би желал да го посетите, бе казал Проктър. Възможно ли беше въпреки всичко Пендъргаст да е успял някак да се спаси? Нямаше да е за пръв път. Изпита внезапен прилив на надежда…
Но не, не беше възможно. Чувстваше със сърцето си, че Пендъргаст е мъртъв.
„Ролсът“ вече се движеше по Ривърсайд Драйв. Д’Агоста се помръдна отново и се загледа в уличните табелки. Сто двайсет и пета улица. Сто и трийсета. Много бързо добре поддържаните сгради и тревни площи около Колумбийския университет отстъпиха място на разнебитени, напълно западнали постройки. Обичайните скитници бяха прогонени на завет от януарския студ и мътната светлина на вечерта караше улицата да изглежда пуста.
Недалеч, точно отвъд Сто трийсет и седма, Д’Агоста вече различаваше обкованата с дървени летви фасада и овдовялата алея пред къщата на Пендъргаст. От тъмните очертания на огромното здание по гърба му полазиха студени тръпки.
Ролсът отмина портите на ошипената желязна ограда и спря. Без да изчака Проктър, Д’Агоста излезе от колата и се вгледа в познатите очертания на просторното имение с прозорци, покрити с ламаринени капаци. За всеки външен поглед постройката изглеждаше като всяко друго изоставено имение по протежение на улицата. Отвътре обаче това бе дом на чудеса и тайни, почти отвъд мислимото. Той усети, че пулсът му се ускорява. Може би въпреки всичко Пендъргаст е вътре, облечен в обичайния си черен костюм, седи в библиотеката, в камината пламти буен огън, а танцуващите пламъци хвърлят странни сенки върху бледото му лице. Скъпи ми Винсът, щеше да каже той. Благодаря ти, че дойде. Мога ли да ти предложа чаша „Арманяк“?
Д’Агоста изчака Проктър да отключи и да отвори тежката врата. Откъм тухлената постройка се процеждаше бледа светлина. Той пристъпи, докато Проктър грижливо заключваше вратата зад него. Почувства, че сърцето му започва да бие още по-силно. От самия факт, че се намира в пределите на имението, го обзе странна смесица от чувства: въодушевление, безпокойство, съжаление.
Проктър се обърна към него:
— Ако обичате, насам, сър.
Шофьорът го поведе по дълъг коридор към синия куполообразен приемен салон. Тук дузина остъклени шкафове разкриваха внушителна сбирка от невероятни експонати: метеорити, скъпоценни камъни, вкаменелости от древни растения и животни, пеперуди. Очите на Д’Агоста се насочиха към отсрещния край, където се виждаше открехната двойната врата на библиотеката. Ако Пендъргаст го очакваше, това бе мястото, където щеше да бъде: седнал в люлеещ стол с играеща върху устните полуусмивка, наслаждавайки се на ефекта, който драматичната му поява упражнява върху приятеля му.
Проктър тръгна натам и му направи знак да го последва. Сърцето му се разтуптя, когато прекрачи прага и влезе във великолепната стая.
Миризмата беше същата, каквато я помнеше: на кожа, на канаваца, с лек дъх на дървесен дим. Но днес нямаше огън, който да пропуква весело в камината. Стаята беше студена. Инкрустиралите полици, пълни с томове в кожени подвързии, с вдълбани в тях мотиви от злато, изглеждаха мрачни и неясни. Гореше само една лампа — на странична масичка стоеше истинско произведение на „Тифани“ — и очертаваше малък светъл кръг в огромното море тъмнина.
След миг Д’Агоста различи смътна фигура, която стоеше до масичката, извън петното от светлина. Тя се раздвижи бавно и направи няколко крачки към него. Веднага разпозна в нея младата Констанс Грийн, подопечна и асистентка на Пендъргаст. Вероятно беше към двайсетте, беше облечена в дълга, старомодна рокля от кадифе, която обхващаше плътно талията й и падаше на тежки гънки почти до пода. Въпреки очевидната й младост, поведението й носеше уравновесеността на много по-възрастна жена. И очите й също — Д’Агоста помнеше тези нейни странни, пълни с опит и мъдрост очи, чудноватата й, старомодна реч. Освен това имаше и нещо друго, нещо отвъд нормалното, което се излъчваше от нея, подобно полъха на старинност, който се носеше от дрехите й.
Тези очи бяха различни днес. Изглеждаха призрачни, тъжни, потъмнели от загубата… и от страх?
Констанс протегна ръката си:
— Лейтенант Д’Агоста — произнесе тя сдържано.
Д’Агоста пое ръката, както винаги несигурен дали да я стисне, или да я целуне. Не направи нито едното, нито другото и след миг тя я издърпа.
Обикновено Констанс бе учтива и спазваше етикета педантично. Но днес тя просто стоеше срещу Д’Агоста, без да му предложи да седне или да се осведоми за здравето му. Изглеждаше неуверена. И той можеше да предположи защо. Надеждата, която се бе събудила в него, започна да гасне.
— Разбрахте ли нещо? — попита тя, а гласът й бе толкова тих, че едва се долавяше. — Каквото и да е?
Д’Агоста поклати глава. Пламъкът на надеждата съвсем замря.
Констанс задържа погледа си върху него малко по-дълго. След това кимна разбиращо, сведе очи към пода, а белите й ръце пърхаха край тежките поли на дрехата като объркани нощни пеперуди.
Двамата стояха в тишината един срещу друг.
Констанс отново го погледна.
— Глупаво е да продължа да се надявам. Минаха повече от шест седмици, а от него няма ни вест, ни кост.
— Знам.
— Мъртъв е. — Сега гласът й бе дори по-нисък.
Д’Агоста не каза нищо.
Тя се прокашля:
— Това означава, че е време да ви дам това.
Тя отиде до една покривка и измъкна малка кутия от сандалово дърво, инкрустирана със седеф. В ръката си държеше малко ключе, отключи я и без да я отваря, я подаде на Д’Агоста.
— Бездруго вече твърде дълго отлагах този момент. Все ми се струваше, че има вероятност да се върне.
Д’Агоста погледна към кутията. Изглеждаше му позната, но не можеше да каже къде я е виждал преди. Изведнъж се сети: беше в същата къща, в същата тази стая, миналия октомври. Беше влязъл в библиотеката, заварвайки Пендъргаст да пише бележка. Агентът я бе пъхнал в същата тази кутия. Това стана в нощта преди да се отправят на онова фатално пътуване за Италия — нощта, в която Пендъргаст му беше разказал за брат си Диоген.
— Вземете я, лейтенант — рече Констанс с треперещ глас. — Моля ви, не проточвайте този миг. Така нещата само стават по-трудни.
— Съжалявам. — Д’Агоста внимателно пое кутията и я отвори. Вътре лежеше лист кремава хартия, сгънат на две.
Той внезапно си помисли, че последното, което иска, е да извади този лист. С тревожно предчувствие го разгъна и започна да чете:
Скъпи ми Винсънт,
Ако четеш това писмо, то значи, че съм мъртъв. Означава също, че съм умрял преди да съумея да изпълня една задача, която по право се пада на мен и на никой друг. Тази задача е да спра брат си, Диоген, да извърши онова, за което веднъж се беше похвалил, че ще бъде „идеалното“ престъпление.
Иска ми се да можех да ти кажа повече за това престъпление, но единственото, което знам е, че той го планира от много години и че иска да го превърне в свой апотеоз. Каквото и да е това „идеално“ престъпление, знам, че ще бъде отвратително. То ще превърне света в по-мрачно място. Диоген е човек с необикновени стандарти. Не би се задоволил с по-малко.
Страхувам се, Винсънт, че тази мисия сега ще трябва да падне върху теб. Не мога да ти опиша колко
