— Че става въпрос за отрова — да. А за това каква е — не.
— Някакви други доказателства? Каквото и да е?
— Знаете как е, криминалистите събират какви ли не боклуци, които трябва да бъдат анализирани, макар че едва ли нещо ще е от полза. С едно възможно изключение: един наскоро паднал човешки косъм с корен, който е достатъчен да ни даде ДНК-то. Не съответства на ДНК-то на Хамилтън или на секретарката му, нито пък на някого, който често посещава кабинета. С доста необичаен цвят — секретарката каза, че не си спомня човек с такъв цвят на косата да е идвал напоследък.
— И какъв е?
— Светлорус. Свръх светлорус.
Хейуърд имаше чувството, че сърцето й ще изскочи.
— Ало? Още ли сте там?
— Тук съм — каза тя. — Може ли да ми изпратите по факса списъка с доказателствата и ДНК-данните?
— Разбира се.
— Първото, което ще направя е да ви звънна в офиса и да ви оставя номера на факса си.
— Няма проблеми.
— И още нещо. Предполагам, че разследвате миналото на Хамилтън, познатите му, ей такива неща.
— Естествено.
— Да сте попадали на името Пендъргаст?
— Не може да се каже, че съм. Това някаква следа ли е?
— Приемете го за каквото искате.
— Добре тогава. Но ми направете една услуга — следващия път ми позвънете през деня. Много по- чаровен съм в будно състояние.
— Достатъчно очарователен бяхте, лейтенант.
— Южняк съм, предполагам, че е генетично.
Хейуърд остави телефона на вилката За известно време, може би десетина минути, тя остана неподвижна, загледана в него. После без да бърза върна папката „Хамилтън“ и взе друга — с етикет „Декър“, вдигна слушалката и започна да набира някакъв телефон.
28
Една сестра — висока, слаба и сбръчкана, облечена в черно и с бели чорапи и обувки, истински образ от „Семейство Адамс“ — провря главата си през махагоновата врата.
— Директорът ще ви приеме сега, господин Джоунс. Смитбак, който чакаше от доста време в дългия коридор на втория етаж на „Ривър Оукс“, скочи толкова бързо, че накара покривчицата, с която бе покрита облегалката на креслото, да излети.
— Благодаря — кимна той, докато я вземаше и връщаше на мястото й.
— Насам. — Тя покани вътре Смитбак и го поведе към един от другите мъждиви, богато украсени и както изглежда — безкрайни коридори.
Беше се оказало изненадващо трудно да се добере до аудиенция с директора. Изглежда „гостите“ често настояваха да се срещнат с д-р Тисандър, обикновено да съобщят, че стените им шепнат на френски или да поискат незабавно да спре да излъчва заповеди в главите им. А фактът, че Смитбак не бе склонен да разкрива по какви причини иска да се срещне с директора, бе направило нещата още по-трудни. Но Смитбак беше настоявал. Последната вечеря с Трокмортън и разходката около имението, която бе последвала — с косите погледи към тътрещите се и сякаш с празни очи восъчни фигури и намръщени изкопаеми, които изпълваха библиотеката и многобройните салони — беше последната капка, която накара търпението му да прелее. Загрижеността на Пендъргаст беше похвална, но той просто се питаше как ще издържи до следващия ден — или следващата нощ — в този зловещ мавзолей.
Смитбак бе измислил всичко. Щеше да наеме хотелска стая в Джърси сити, да си хваща влака към работата, да стои достатъчно далеч от Нора, докато целият този ужас премине. Можеше да се грижи за себе си. Трябваше да обясни всичко това на директора. Те не можеха да го държат тук против волята му!
Той последва тънката фигура на сестрата надолу по безкрайния коридор, отминавайки редица затворени врати със златно изписани номера. По някаква причина двама плещести санитари се движеха на крачка след него. Най-накрая коридорът свърши с внушителна врата, на която се виждаше една-единствена дума: Директор. Сестрата почука, след това безмълвно се отдръпна и направи знак на Смитбак да влезе.
Той й благодари и пристъпи. Вътрешността представляваше елегантен апартамент със стаи, облицовани в тъмно дърво и осветени от стенни свещници. В богато украсената с орнаменти мраморна камина пропукваше огън. Върху стените се виждаха идилични картини. Задната стена на главното помещение бе доминирана от сводест прозорец, който осигуряваше изглед към зимния пейзаж навън. Нямаше рафтове с книги, нито пък нещо друго, което да подсказва, че това е кабинетът на болничен директор, макар през една от двете странични врати на апартамента Смитбак да видя нещо, което приличаше на медицинска библиотека.
В средата на стаята стоеше огромно, покрито със стъкло бюро, с тежки, подобни на орлови нокти крака. Зад бюрото бе седнал д-р Тисандър и пишеше припряно. Той погледна за миг нагоре и се усмихна топло на Смитбак.
— Приятно ми е да ви видя, Едуард. Заповядайте, седнете.
Смитбак се настани. За минута-две единственият звук в стаята бе пропукването на огъня и скърцането на писеца. Най-накрая Тисандър остави писалката в комплекта върху бюрото, попи листа и го остави настрана. Облегна се назад в тежкия си кожен стол и се усмихна самоуверено, удостоявайки Смитбак с височайшето си внимание.
— Ето, с това свършихме. Кажете ми сега какво имате наум, Едуард? Как се адаптирате към живота в „Ривър Оукс“?
Гласът му беше нисък и мелодичен, а тънките черти на лицето му бяха омекотени от годините. Имаше куполовидно чело, от което бялата му коса се издигаше в отричаща гравитацията лъвска грива като на Айнщайн.
Смитбак забеляза, че двамата санитари застанаха до стената зад него.
— Да ви предложа нещо освежаващо? Газирана вода? Диетична сода?
— Нищо, благодаря. — Смитбак посочи санитарите. — Налага ли се да са тук?
Тисандър се усмихна съчувствено.
— Едно от правилата тук, уви. Това, че съм директор на „Ривър Оукс“ не означава, че съм над правилата.
— Добре, ако сте сигурен, че може да им се вярва, че ще си държат езика зад зъбите.
— Имам им абсолютно доверие. — Тисандър кимна окуражаващо и направи знак на Смитбак да продължи.
Смитбак се наведе напред.
— Предполагам знаете всичко за мен, защо съм тук.
— Естествено. — Топла, загрижена усмивка освети мъдрите черти на директора.
— Съгласих се да дойда тук за прикритие, заради собствената си безопасност. Но трябва да ви кажа, д-р Тисандър, че промених мнението си. Не знам доколко сте осведомен за убиеца, за когото се предполага, че ме преследва, но в крайна сметка мога да се грижа за себе си. Няма нужда да оставам повече тук.
— Разбирам.
— Трябва да се върна към работата си в Ню Йорк, в „Таймс“.
— И защо така?
Смитбак се почувства окуражен от възприемчивостта на д-р Тисандър.
— Работех върху много важна статия и ако не се върна ще я загубя и ще я получи друг репортер. Не мога да го допусна. Става дума за моята кариера. Много нещо съм заложил.
— Разкажете ми за статията, върху която работите.
— Отнася се до убийството на Дюшам — знаете ли случая?
