трябваше да отложи този опит за бягство за ден или два, да се върне обратно в стаята си и да опита отново някоя друга нощ…
Той побърза да прогони тези мисли. Вече бе твърде късно за връщане: никога нямаше да успее да качи нагоре асансьора до трапезарията. Освен това рискуваше работата си. И толкова много искаше, имаше нужда да говори с Нора. Оставаха още три часа до първата сутрешна доставка: разполагаше с повече от достатъчно време да намери пътя.
Пое си дълбоко дъх, после още веднъж, подтискайки леките тръпки на страха. Изчака минута-две, протегна ръце пред себе си и тръгна. След десетина крачки се сблъска с тухлена стена, която преграждаше пътя му. Той зави надясно и пристъпи отново. Отначало бавно, след това малко по-бързо, като се опираше в стената.
В един момент осъзна, че освен шума от стъпките му се чува и друг звук: тихото топуркане и цвъчене на плъхове.
Краката му допряха нещо на пода — тумбесто, тежко и неподвижно. Той полетя напред, но в последния миг се задържа и не падна. Изправи се и разтърка крака си, сипейки ругатни, след това протегна ръце да опипа. Някакво корито, прикрепено към тухлената стена преграждаше пътя му. Той внимателно го заобиколи и продължи нататък. Цвъртенето на плъховете заглъхна, сякаш гризачите се разбягаха при появата му.
Стената от лявата му страна свърши внезапно, изоставяйки го отново в тъмнината.
Това беше лудост. Трябваше да измисли нещо.
Мислено си представи онова, което знаеше от плана на имението. Ако разгледаше отново извивките и завоите, които бе направил от основата на стълбището, излизаше според него, че трябва да се движи наляво.
Видя я в момента, в който зави: блещукаща точица в далечината Това бе най-бледа светлинка, по- скоро разредена чернота, но го накара да я последва със страстта на удавник, който вижда твърда земя. Когато тръгна, тя се изгуби, изчезна пред него като мираж. Нивото на пода се издигна, след това пропадна отново. Най-сетне, когато наближи още, забеляза, че светлината идва от прибор, който се намираше на нивото на очите: серия от малки зелени дисплеи, прикрепени към някакъв автоматичен термостат. Те хвърляха слаб отблясък върху странно помещение: сводесто, облицовано с варовик, в него имаше половин дузина парни котли от лъскав месинг и бакър. Бяха най-малко от средата на деветнайсти век и бяха видоизменени с помощта на снопчета цветни жици така, че температурата в тях да може да се контролира Огромните котли съскаха и гъргореха тихо, сякаш похъркваха в ритъм със спящото имение, което затопляха.
Над звука на котлите отново се разнесе бързото топуркане и цвъртене на плъхове.
И след това, съвсем отчетливо, тропотът на подметка върху камък.
Смитбак се завъртя рязко.
— Кой е? — избърбори той и гласът му отекна между сводовете и котлите.
Отговор не последва.
— Кой е там? — извика Смитбак малко по-силно и отстъпи леко назад. Но единственият отговор бе туптенето на сърцето му.
31
Марго направи финалната корекция върху последната страница на хелиокопието на „Музеология“ и остави коректурата настрана. Сигурно съм единственият главен редактор в страната, който продължава да работи с разпечатка, помисли си тя. Отпусна се отново на стола с въздишка и погледна часовника си: точно два след полунощ. Прозя се, протегна се, а старият дъбов стол под нея пропука възмутено. Въздъхна отново и се изправи.
Офисите на „Музеология“ се намираха в група задушни стаи на четвъртия полуетаж, наблъскани под стряхата на западното крило на музея. Мръсна капандура пропускаше светлината през деня, но сега изглеждаше като правоъгълник, пълен с мрак и единственият светлик идваше от слаба викторианска лампа, която стърчеше от старинното бюро като метална гъба.
Марго пъхна редактираното копие в плик от кафява хартия и написа кратка бележка до шефа на производствения отдел на списанието. Щеше да го остави в печатарския цех на музея на излизане. Списанието щеше да бъде отпечатано рано сутринта, а до обяд президентът на музея, научният секретар, Менцес и другите шефове на отдели щяха да получат сигналните бройки.
Тя потръпна неволно, почувствала се за миг неуверено. Дали наистина беше неин дълг да започва точи кръстоносен поход? Беше много щастлива, че е отново в музея. Лесно си представяше, че с удоволствие ще продължи да работи тук до края на живота си. Защо да обърква всичко?
Поклати глава. Беше вече твърде късно, а освен това трябваше да го направи. И щом Менцес стоеше зад гърба й, вероятно нямаше да я уволнят.
Изкачи металните стълби и влезе в огромния коридор на петия етаж, който се простираше на дължина четири улични отсечки и за който се твърдеше, че е най-дългият хоризонтален коридор в цял Ню Йорк. Тръгна по него, а токчетата й почукваха по мраморния под. Най-сетне спря пред асансьора и натисна бутона за надолу. В корема на сградата се чу тътен, докато кабината се изкачваше. След около минута вратите се отвориха.
Тя пристъпи вътре и избра втория етаж, като изпита неволно възхищение пред някога тъй елегантния асансьор с неговата месингова решетка от деветнайсети век и старинната, изпъстрена с дребни точици кленова облицовка, вече доста надраскана с времето и употребата. Той скърцаше и стенеше по пътя си надолу, след това спря с потръпване и вратите с трясък се отвориха отново. Тя се отправи през поредица от стари, добре познати й музейни зали — „Африка“, „Азиатски птици“, „Раковини“, „Трилобитна ниша“. Светлините в сандъчетата бяха изгасени, което придаваше на потъналите в сенки експонати в тях призрачен вид.
Спря в полумрака. В един миг спомените от една кошмарна нощ отпреди седем години заплашиха да се върнат. Тя ги отблъсна и ускори крачка, докато стигна до вратата на печатарския отдел, върху която нямаше табелка. Остави копието на място, обърна се и тръгна обратно през ехтящите пусти галерии.
На площадката на втория етаж се спря. Когато разговаря със старейшината на Тано, той й каза, че ако се налага маските непременно да се изложат, то те трябва да бъдат поставени да гледат в правилните посоки. Всяка от четирите маски въплъщаваше духа на една посока на света. Ето защо беше изключително важно да бъдат насочени правилно. Всяко друго подреждане би заплашило света с хаос, или поне така вярваха Тано. Най-вероятно, ако не друго, това щеше да заплаши музея с дори повече разногласия, а това бе нещо, което Марго на всяка цена искаше да избегне. Бе предала информацията на Аштън, но той беше преуморен и раздразнителен и тя силно се съмняваше, че се е погрижил за това.
Вместо да слезе по стълбите към охраняемия служебен вход, Марго се обърна наляво и пое към входа на „Свещени образи“. След няколко минути бе там. Вратата към изложбената зала бе проектирана да изглежда като портал към древна хиндуистка гробница в кхмерски стил. Трегерите от дялан камък изобразяваха богове и демони, сплетени в титанична битка. Фигурите бяха представени в устремно движение: летящи апсари (Митични танцьорки, изобразявани в кхмерските храмове — Б. пр.), танцуващи Шиви, богове с трийсет и две ръце, наред с демони, бълващи огън и кобри с човешки глави. Беше достатъчно обезпокоително, тъй че Марго се спря и се запита дали не би било по-добре да свърши тази задача на сутринта. Но утре залата отново щеше се е превърнала в лудница, а и Аштън щеше да е там, по петите й, а с оглед на статията й като нищо щеше да й откаже достъп до маските.
Поклати глава със съжаление. Не можеше да се поддаде на демоните от миналото. Ако сега си тръгнеше, страховете й щяха да са победили.
Тя пристъпи напред и плъзна магнитната си карта през четящото устройство до входа. Чу се тихо изщракване на добре смазани метални механизми и алармената светлинка блесна в зелено. Отвори вратата и влезе, като внимателно я затвори след себе си и се увери, че охранителната система е активирана отново.
Слабоосветената зала беше тиха и празна, сандъчетата тънеха в мрак. Два през нощта бе твърде късен час дори за най-старателния куратор. Въздухът миришеше на прясна дървесина, стърготини и лепило. Повечето от експонатите бяха на място, останалите щяха да бъдат подредени утре. Тук-таме се виждаха
