— Как така?
— Общо взето лежеше с лицето надолу, но краката бяха почти кръстосани.
Актът на говорене изглежда помагаше на Ендърби да се вземе в ръце. Май щеше да се окаже добър свидетел.
— А кръвта по обувките ви? Как се е озовала там?
Ендърби погледна надолу и очите му се разшириха.
— О! Аз… Втурнах се да помагам.
Уважението на Хейуърд към младия човек леко се покачи.
— Опишете действията си.
— Да видим… Стоях ето там, когато я видях. Спрях се, после затичах, коленичих, проверих за пулс и предполагам, че точно тогава… съм стъпил в кръвта. Имах кръв и по ръцете, но я измих.
Хейуърд кимна и добави тази информация към мисловната реконструкция, която си изграждаше.
— Имаше ли пулс?
— Не мисля. Бях задъхан, трудно ми е да кажа. Пък и всъщност не съм много добър в меренето на пулс. Първо позвъних на охраната…
— В будката на пазачите?
— Да, съвсем наблизо. После опитах с дишане уста в уста, но гардът пристигна след минутка.
— Името му?
— Роско Уол.
Хейуърд кимна на един от детективите да си запише.
— Тогава дойдоха парамедиците. И станах излишен.
Хейуърд отново кимна.
— Господин Ендърби, ако обичате останете с детектив Хардкасъл за няколко минути. Може би ще имам още въпроси.
Тя се върна в първата зала на изложбата, огледа се и бавно тръгна назад. Тънкият слой дървен прах по пода, при все че беше поразбъркан, пазеше следи от борбата Тя се наведе, за да огледа по-добре малките пръски кръв. Кратък мисловен анализ й помогна да си изгради доста добра обща представа за случилото се. Убитият е бил причакай в първото изложбено отделение на залата. Може би дори е бил преследван от отсрещния край на изложението — бяха й казали, че има задна врата, въпреки че са я заварили заключена. Изглежда са се обикаляли един друг известно време. След това убиецът го е сграбчил, завъртял го е настрани и с шеметно движение е забил ножа…
Тя затвори за миг очи като визуализираше хореографията на убийството.
Когато ги отвори, погледът й попадна върху една малка капчица по-встрани, която бе забелязала при първата си обиколка на отделението. Приближи се и клекна да я разгледа: кървава капчица с големината на стотинка. Кротка малка капчица, която изглежда бе паднала вертикално от неподвижен предмет на височина от около метър и половина.
Тя я посочи.
— Ханк, искам да вземете цялата капка заедно с дъската от пода и така нататък. Първо да се фотографира на място. Искам също така ДНК-анализ. От днес за вчера. И го прекарай през всички бази данни.
— Разбира се, капитане.
Тя се огледа, а очите й пробягаха по допирателната на тебеширения контур през самотната капчица кръв до отсрещната стена. Там съзря голяма вдлъбнатина в новото дървено покритие на пода. Очите й рязко се присвиха.
— И, Ханк?
Той я погледна очаквателно.
— Струва ми се, че ще откриеш оръжието на самата жертва зад онова дървено сандъче.
Мъжът се изправи, запъти се натам и надникна отзад.
— Да ме вземат мътните!
— Какво е? — попита Хейуърд.
— Резец за картон.
— Кръв?
— Засега не виждам.
— Прибери го при уликите и направи всички възможни тестове. И го сравни с кръвта, която току що намерихме. Готова съм да заложа и последния си долар, че ще откриеш съвпадение.
Стоеше там и някакси не й се искаше да отмести очи от сцената, но изведнъж й хрумна нещо.
— Повикайте Ендърби.
Миг по-късно детектив Хардкасъл се върна. Ендърби го следваше по петите.
— Казахте, че сте правили на жертвата изкуствено дишане?
— Да, капитане.
— Предполагам, че сте го разпознали?
— Нея, не него. Да, познах я.
— Кой беше?
— Марго Грийн.
Хейуърд застина, застанала нащрек.
— Марго Грийн?
— Да. Доколкото знаем е била тук като докторант. Както и да е, сега се е върнала, за да стане главен редактор на…
Гласът му се сля с околните шумове. Хейуърд вече не слушаше. Беше се върнала назад преди няколко години — към убийствата в метрото и известните размирици в Сентръл Парк, когато все още беше най-ниско в йерархията и към онази Марго Грийн, която бе срещнала тогава — младата, решителна и страшно смела жена, която бе рискувала живота си и бе помогнала за разкриването на случая.
Ама че гаден свят!
35
Смитбак седеше намръщен на същия стол, на който бе седял и вчера и изпитваше неприятно усещане за дежа вю. Сякаш същият огън пращеше в богато украсената мраморна камина и оставяше познатото леко ухание на брезово дърво във въздуха; същите репродукции красяха стените; същият снежен пейзаж блестеше през еркерния прозорец.
И което беше по-лошо, зад гигантското бюро седеше същият директор със същата съчувстваща, снизходителна усмивка на добре избръснатото си лице и го гледаше както благ баща — непослушния си син. Главата на Смитбак все още туптеше болезнено от това, че бе налетял с всичка сила в една циментова стена в тъмното и от дълбокото унижение, че се е паникьосал от стъпките на един нищо и никакъв санитар. Чувстваше се като пълен глупак за това, че бе решил, че може да надхитри охранителната система по такъв левашки начин. Не бе постигнал нищо друго, освен да затвърди мнението на директора, че е луд.
— Ах вие, Едуард — рече Тисандър и театрално събра набраздените си с вени ръце. — Преживяхте истинско приключение миналата нощ. Много се извинявам, ако санитар Монтани ви е постреснал. Надявам се, че сте намерил медицинската помощ в нашата болница задоволителна?
Смитбак игнорира покровителствения въпрос.
— На пръво място искам да знам защо така се промъкваше след мен? Можеше да бъда убит!
— Налитайки в стената? Силно се съмнявам. — Поредна блага усмивка. — Въпреки, че наистина имахте късмет, че избегнахте мозъчното сътресение.
Смитбак не отговори. Превръзката около главата му се стягаше неприятно всеки път, когато отвореше челюст.
— Наистина съм изненадан от вас, Едуард. Мислех, че вече съм ви обяснил. Само защото изглежда, че нямаме охрана, не означава, че действително нямаме. Това е нарочно търсен ефект. Охраната е ненатрапчива, за да не се чувстват клиентите ни некомфортно.
Смитбак се подразни на думата „клиенти“. Те бяха чисто и просто затворници.
