е диамант и го използвал, за да си плати натрупаните в местен бар дългове. Когато по-късно научил какво е открил, копачът се опитал да си го вземе обратно от бармана, но естествено срещнал отказ. Ето защо една нощ влязъл с взлом в дома на бармана, убил него, жена му и трите им деца и прекарал часовете до сутринта като се опитвал да скрие престъплението си, режейки труповете и хвърляйки парчетата от тях през задната веранда на крокодилите в река Буимай. Бил заловен и по време на процеса за убийството загинали полицейският инспектор и неговият помощник. Полицаите се опитали да застрелят дузина крокодили и да използват съдържанието на стомасите им като доказателство, но станали плячка на озверелите влечуги.
Скъпоценният камък, все още нешлифован, попаднал на черния пазар — както се говори, след още няколко убийства — и по-късно отново излязъл на бял свят в Белгия като собственост на известен с лошата си слава нелегален дилър. Мъжът лошо повредил камъка по време на обработката му, като оставил в него ужасна пукнатина, след което се самоубил. Вече повреденият камък обикалял средите на диамантените търговци известно време и накрая попаднал в ръцете на един израелски шлифовчик на камъни, на име Аренс, един от най-добрите в света. Извършвайки онова, което по-късно било наречено най-брилянтната шлифовка, правена някога, Аренс успял да създаде сърцевиден камък от напукания къс по такъв начин, че да премахне дефекта без да нацепи камъка или да изгуби прекалено много материал. Отнело му осем години да завърши обработката. Работата му се превърнала в легенда. Прекарал три години да наблюдава камъка, още три да се упражнява в рязане и полиране на ни повече, ни по-малко от звеста подобия на оригинала, като експериментирал, за да открие най-добрия начин да запази максимална големина, да избере най- изящната форма и дизайн и в същото време изцяло да премахне опасната пукнатина. Успял подобно Микеланджело, който изваял „Давид“ от зле отцепен мраморен блок, който другите скулптори отхвърлили като неподлежащ на обработка.
Когато Аренс приключил, той бил създал един необикновен сърцевиден камък наред с няколко дузини по-малки камъчета, всички от един и същ къс. Нарекъл големия диамант „Сърцето на Луцифер“ заради мрачната му история, коментирайки за пресата, че е бил „дяволски труден за обработка“.
А после в акт на извънредна щедрост Аренс завещал камъка на Нюйоркския природонаучен музей, който бил посещавал като дете и чиято диамантена зала определила професията му, а оттам — и делото на живота му. Според слуховете продал по-малките камъчета за потресаваща сума, но колкото и да е странно, никой от тях не се появир отново на пазара. Каплан смяташе, че са били използвани за направата на едно- единствено шармантно бижу, чиято собственичка, естествено, искаше да запази самоличността си в тайна.
Каплан сви зад ъгъла на Гремърси Парк и пое на запад към Парк Авеню, където най-лесно щеше да хване такси за към центъра. Имаше половин час, но трафикът по обед е непредвидим, а това бе среща, за която той в никакъв случай не желаеше да закъснява.
Когато спря на ъгъла на „Лекс“ да изчака смяната на светофара, се стресна като видя голяма черна кола да спира до него със смъкнато стъкло на прозореца. Вътре седеше мъж в зелено спортно яке.
— Господи Джордж Каплан?
— Да?
Мъжът се приведе напред, извади значка, която го определяше като лейтенант от НПУ и отвори вратата.
— Влезте, ако обичате.
— Имам важна среща, господин полицай. Защо е всичко това?
— Знам. Застрахователна компания „Уърлд“. Аз ще ви ескортирам.
Каплан внимателно разгледа значката: лейтенант Винсънт Д’Агоста. Беше истинска — Каплан имаше отличен опит в разпознаването на фалшификати — а пък и човекът зад волана със сигурност не би могъл да бъде друго, освен ченге, въпреки необичайния си избор на облекло. А и кой друг би могъл да знае за срещата му?
— Много мило от ваша страна — Каплан се качи, вратата се затвори, ключалките щракнаха и колата набра скорост.
— Охраната ще бъде много солидна — рече полицаят. После кимна към сивата пластмасова кутия на седалката между тях. — Налага се да ви помоля да оставите клетъчния си телефон, портфейла с всичките ви лични документи, оръжие — ако имате такова, както и всичките ви инструменти. Сложете ги в тази кутия до вас. Ще ги предам на на моя колега и ще ви бъдат върнати при трезора, след като са били щателно проверени.
— Наистина ли е необходимо?
— Абсолютно. И съм сигурен, че разбирате защо.
Каплан, не много изненадан предвид обстоятелствата, извади нещата си и ги сложи в кутията. На следващия светофар на Парк Авеню един Ягуар, който ги следваше, се изравни с тях, прозорците и на двете коли се смъкнаха и полицаят връчи кутията на някакъв мъж в другата кола. Когато хвърли поглед на съседния автомобил, Каплан видя, че шофьорът има грижливо подстригана светлоруса коса и носи отлично ушит черен костюм.
— Колегата ви кара твърде необичайна кола за полицай.
— Той е твърде необичаен човек.
Когато светофарът светна зелено, Ягуарът зави надясно, докато полицаят, който караше Каплан, пое на юг.
— Извинете, господин полицай, но би трябвало да карате на север — рече Каплан. — Застрахователна компания „Уърлд“ е в сградата на „Авеню ъв ди Америкас“ номер 1271.
Колата ускори на юг, а полицаят се обърна към него без усмивка.
— Съжалявам, че трябва да ви кажа, господин Каплан, но това е една от уговорките, която няма да можете да спазите.
63
Събраха се в приемната на Харисън Грейнджър, изпълнителен директор на застрахователна компания „Уърлд“. Офисът му бе кацнал високо в кулата на „Уърлд“, гледаше на север от началото на големия каньон на „Авеню ъв ди Америкас“ до самия му край, десетина пресечки по-нататък — тъмния правоъгълник на Сентръл Парк. Точно в един часа Грейнджър — червендалест мъж с големи уши и тясна глава, оплешивяващ, сърдечен и весел — се появи от кабинета си.
— Е, всички ли сме тук? — рече той и се огледа.
Очите на Смитбак пробягаха по присъстващите. В устата си чувстваше вкус на лепило, освен това се потеше. Чудеше се как, по дяволите, се е съгласил да участва в такъв налудничав план. Това, което му се бе сторило като вълнуващо приключение сутринта, като шанс за единствен по рода си журналистически удар, сега изглеждаше напълно смахнато под ярката светлина на реалността: Смитбак бе на път да стане съучастник в много сериозно престъпление — да не говорим, че щеше да обърне гръб на цялата си професионална етика.
Грейнджър се усмихна.
— Сам, ти си по уводните приказки.
Самюъл Бек, шефът на охраната, пристъпи напред и кимна. Въпреки нервността си Смитбак забеляза, че стъпалата на мъжа са малки като на балерина.
— Господин Джордж Каплан — започна шефът на охраната, — старши сътрудник в Американския гемологически институт.
Каплан, спретнат мъж в черно, с добре поддържана брада тип „катинарче“ и очила без рамки, притежаваше елегантното излъчване на човек от миналия век. Той рязко се поклони и също така бързо се изправи.
— Фредерик Уотсън Колъпи, директор на Нюйоркския природонаучен музей.
Колъпи се здрависа с всички. Не изглеждаше особено доволен, че е тук.
— Уилям Смитбак от „Ню Йорк Таймс“.
Смитбак някак успя да се здрависа на свой ред, а ръката му бе влажна като подерия.
— Харисън Грейнджър, изпълнителен директор на застрахователен холдинг „Уърлд“.
