— Да, а това ни води към втория проблем, който трябва да обсъдим: как ще измъкнем онова, каквото и да е то, от Чили. Вярвам сте наясно що за… нека го наречем
„По-благовидно, отколкото да го наречеш контрабанда“, помисли си Макфарлън. Но гласно рече:
— По-малко или повече.
— И какво мислите?
— Това е метал. В основата си представлява рудна маса. Не попада под законите за културното наследство. По моя препоръка Лойд основа компания, която е в процедура на получаване на концесии за придобиване на минерални изкопаеми от острова. Предложих да отидем там като миннопроучвателен екип, да го изкопаем, да го натоварим и да го превозим до дома. В това няма нищо незаконно — според адвокатите.
Амира отново се усмихна.
— Но ако правителството на Чили разбере, че това е най-големият метеорит в света, а не някаква си обикновена желязна руда, то може да погледне и по-другояче на вашата операция.
— „По-другояче“ е меко казано. Могат да ни избият до един.
— Нещо, което едва сте избегнали, когато сте изнасяли незаконно атакамските тектити от страната, нали? — попита Гарса.
През цялото съвещание Гарса бе запазил дружелюбно отношение, без да показва враждебността на Рошфор или язвителността на Амира. Въпреки това Макфарлън усети как се изчервява.
— Поемаме някои рискове. Това е част от бизнеса.
— Комай така изглежда — засмя се Гарса и разлисти страниците в своята папка. — Удивен съм, че сте се решили да се върнете там. Този проект може да доведе до международен инцидент.
— Мога да ви гарантирам, че международен инцидент
— Въпросът е — намеси се кротко Глин, — че всичко това трябва да бъде извършено тайно. Онова, което ще последва след като приключим с нашата част от проекта, си е работа на мистър Лойд.
Известно време не се обади никой.
— Има още един въпрос — продължи най-сетне Глин. — За вашия бивш партньор — доктор Масънкей.
„Ето го, почва се“, помисли си Макфарлън. Напрегна се вътрешно.
— Имате ли представа какво го е убило?
Макфарлън се поколеба. Не това бе въпросът, който бе очаквал.
— Нямам представа — отвърна след малко. — Тялото не е било открито. Причината би могла да бъде измръзване или глад. Онзи климат там не е от най-приятните.
— Но не е имал медицински проблеми, нали? Няма стари заболявания, които биха могли да допринесат за това.
— Недохранване като дете. Нищо друго. Или ако имало, аз не знам за това. В дневника му не се споменава за болест или за гладуване.
Макфарлън гледаше как Глин прелиства страниците в папката си. Съвещанието комай вървеше към края си.
— Лойд ми нареди да му отнеса отговора ви.
Глин отмести папката встрани.
— Това ще струва един милион долара.
Макфарлън се сепна за миг. Сумата бе далеч по-малка, отколкото бе очаквал. Ала онова, което го изненада най-силно, бе колко бързо я бе определил Глин.
— Естествено мистър Лойд би трябвало да я одобри, но ми се струва съвсем разумно…
Глин вдигна ръка.
— Боя се, че ме разбрахте погрешно. Един милион долара ще струва това да решим дали можем да се заемем с проекта.
Макфарлън се вторачи в него.
— Искате да кажете, че един милион долара ще струва само
— Всъщност може да стане доста по-зле — рече Глин. — Възможно е да се стигне дотам ЕИР изобщо да не подпише договора.
Макфарлън поклати глава.
— На Лойд това много ще му допадне.
— В този проект има множество неизвестни, едно от които е дори това, че не знаем какво ще намерим, когато се озовем на място. Има политически проблеми, инженерни проблеми, научни проблеми. За да ги анализираме, ще трябва да построим умалени в мащаб модели. Ще са ни необходими часове машинно време на суперкомпютър. Ще се нуждаем от доверителните съвети на физици, строителни инженери, адвокати по международно право, дори историци и политолози. Желанието на мистър Лойд за бързи действия оскъпява още повече нещата.
— Добре, добре. И така, кога ще имаме отговора ви?
— В рамките на седемдесет и два часа, след като получим разписката за потвърдения от мистър Лойд чек.
Макфарлън облиза устни. Започна да му светва, че самият той бе недооценен финансово.
— И ако отговорът е „не?“ — попита той.
— Тогава Лойд поне ще има утешението да знае, че проектът е неосъществим. Ако има някакъв начин този метеорит да бъде измъкнат, ние ще го намерим.
— Отказвали ли сте някога някому?
— Често.
— О, така ли? Кога например.
Глин леко се прокашля.
— Миналия месец една източноевропейска страна поиска от нас да погребем снет от експлоатация ядрен реактор в бетонен саркофаг и да го пренесем тайно през границата в съседна държава, която да му бере грижата.
— Шегувате се — рече Макфарлън.
— Ни най-малко — отвърна Глин. — Наложи се, разбира се, да откажем.
— Бюджетът им беше недостатъчен — добави Гарса.
Макфарлън поклати глава и затвори с щракване куфарчето си.
— Ако ми предоставите телефон, ще предам предложението ви на Лойд.
Глин кимна на Гарса, който се изправи.
— Насам, моля, доктор Макфарлън — рече Гарса и задържа вратата отворена.
След като вратата се затвори отново, Рошфор въздъхна раздразнено.
— Не сме длъжни да работим непременно с него, нали? — Изтръска засъхнала капка яркочервено желе от престилката си. — Той не е учен, а лешояд.
— Има защитен докторат по планетарна геология — отвърна Глин.
— Тази степен отдавна няма стойност, поради самозанемаряването му. Но нямам само предвид етиката му, начина, по който е постъпил с партньора си. — Той посочи ризата си. — Този човек е шантав. Той е непредвидим.
— Няма непредвидими хора — отвърна Глин. — Има само хора, които не разбираме. — Погледна към мръсотията върху петдесет хиляди доларовата си маса от акадово дърво. — Разбира се, наша работа е да узнаем всичко за доктор Макфарлън. Рейчъл?
Тя се обърна към него.
— Ще ти възложа специално поръчение.
Амира дари Рошфор с още една от язвителните си усмивки и рече:
— Разбира се.
— Ти ще бъдеш помощничка на доктор Макфарлън.
В мига, в който усмивката изчезна от лицето на Амира, в залата се възцари мълчание.
