С въздишка на възвърнало се доволство, той прибра папките и се завърна в личния си апартамент. Дремливият екваториален климат, както и нещо, което бе доловил у Глин, накараха доктора да се сети за Моъм — по-точно за късите му разкази. Той прокара пръст по гръбчетата на томчетата — всяко възпламеняваше отново вселена от спомени и емоции — намери онова, което търсеше, настани се в големия си фотьойл и отгърна корицата, потръпвайки от наслада.
16.
„Ролвааг“
11 юли, 7:55
Макфарлън пристъпи по настланата с паркет палуба и се огледа с любопитство. За първи път се качваше на мостика и това без съмнение бе най-впечатляващото място на борда на „Ролвааг.“ Мостикът бе широк колкото самия кораб. Трите стени на помещението бяха заети почти изцяло от големи прозорци, наклонени напред от основата си към върха, всеки със собствена електрическа чистачка. От двете страни се излизаше на крилата, а други две врати в дъното носеха табелки с бронзови букви: „Щурманска“ и „Радиорубка“. Под предните прозорци по протежение на цялата ширина бяха монтирани пултовете на различно оборудване: конзоли, телефони, подредени в редици — връзка с различните пунктове за управление в кораба. През прозорците се виждаше предутринният шквал, който пресичаше развълнуваната пустош на океана. Единствената светлина идеше от осветлението на пултовете и екраните. Стена от по- малки прозорци гледаше назад, между димоходите — към кърмата и двойната бяла килватерна линия зад нея, която чезнеше към хоризонта.
В средата на помещението бе централният команден пулт. Тук Макфарлън видя Бритън — неясна фигура в полумрака. Говореше по телефона, навеждаше се от време на време да каже нещо на кърмчията до себе си; тогава очите й се обагряха в зелено от радарния екран.
Докато Макфарлън се присъединяваше към мълчаливото бдение, шквалът се разпръсна и иззад хоризонта изпълзя сивата зора. Един самотен моряк, досущ като мравка, пълзеше към далечния бак, тръгнал по някаква своя работа. Над белезникавата носова вълна се виеха и пищяха морски птици. Това бе шокиращ контраст спрямо горещите тропици, които бяха останали зад гърба им преди по-малко от седмица.
След като „Ролвааг“ пресече екватора в знойно, придружавано с проливни дъждове време, на кораба се възцари някаква апатия. Макфарлън също я почувства: в прозявките при игрите на шовълборд11; в това как се излежаваше в кабината си, взрян тъпо в стените с цвят на американски орех. Ала със слизането им на юг въздухът ставаше все по-свеж, океанската мъртва вълна — по-дълга и по-тежка, а перленосивото небе от тропиците бе отстъпило място на яркосиньото, изпъстрено тук-там с облаци. Но с промяната във въздуха той усети как общата апатия се измества от непрекъснато засилващо се вълнение.
Вратата към мостика се отвори отново и влязоха третият помощник-капитан, който поемаше вахтата от осем до дванайсет, и Ели Глин. Той пристъпи и застана мълчаливо до Макфарлън.
— Какво става тук? — попита шепнешком Макфарлън.
Преди Глин да успее да му отговори се чу леко изщракване и Макфарлън се обърна — Виктор Хауъл излизаше от радиорубката, за да присъства на смяната на вахтата.
Третият помощник отиде и прошепна нещо на ухото на капитана. Тя на свой ред погледна към Глин.
— Внимавай откъм десния борд — рече тя и кимна към хоризонта, който лежеше като лезвие на нож на фона на небето.
С просветляването на небето вълните и падините между тях в надигащото се море станаха по- отчетливи. Остър лъч утринна светлина проби тежкия облачен покров откъм десния борд на кораба. След миг друг лъч сряза върховете на облаците. А после най-неочаквано целият хоризонт на запад пламна като експлозия. Макфарлън присви очи, опитваше се да разбере онова, което вижда. В следващия миг схвана: това бяха редица високи, заснежени върхове, около които се виеха ледници, ярко осветени от слънцето.
Капитанът се обърна с лице към групата на мостика:
— Сушата! — рече сухо тя. — Планините на Огнена земя. След няколко часа ще минем през протока Льомер и ще навлезем в Пасифика.
Подаде бинокъла на Макфарлън.
Известно време той наблюдава планинската верига присвил очи: далечна и отблъскваща, досущ като укрепленията на изгубен континент; от върховете се спускаха дълги воали сняг.
Глин изправи рамене, извърна се от гледката и погледна Виктор Хауъл. Старши-помощникът отиде до техника в дъното на мостика, който веднага се изправи и изчезна през вратата на дясното крило. Хауъл се върна при командния пулт.
— Имаш петнайсет минути за кафе — съобщи той на третия помощник. — Аз ще поема управлението.
Младшият офицер погледна Хауъл, после — капитана, изненадан от това нарушение на правилата.
— Да го впиша ли в дневника, госпожо? — попита той.
Бритън поклати глава.
— Не е необходимо. Просто се върни след четвърт час.
След като третият напусна мостика, капитанът се обърна към Хауъл.
— Банкс готов ли е с връзката с Ню Йорк? — попита тя.
Старши-помощникът кимна.
— Мистър Лойд ни очаква.
— Много добре. Свържете ни.
Макфарлън едва потисна въздишката си. „Не е ли достатъчно един път дневно?“ — помисли си той. Вече бе започнал да се страхува от обедните видеоконференции, които всеки ден се осъществяваха с Музея на Лойд. Лойд разпитваше най-подробно, искаше да узнае напредъка на кораба до миля, въртеше на шиш всички, кроеше планове и подлагаше на съмнение плановете на останалите. Макфарлън се чудеше на търпението на Глин.
Говорителят, монтиран към предната преграда изпука и Макфарлън чу гласа на Лойд, достатъчно силен в обширното помещение на мостика.
— Сам? Сам, там ли си?
— Говори капитан Бритън, мистър Лойд — рече Бритън и посочи на другите микрофона на командния пулт. — Чилийският бряг вече е във видимостта ни. Намираме се на един ден път от Пуерто Уилямс.
— Великолепно! — избуча Лойд.
Глин приближи микрофона.
— Мистър Лойд, тук е Ели Глин. Утре ще минем чилийския митнически контрол. Доктор Макфарлън, аз и капитанът ще отидем с работния катер до Пуерто Уилямс, за да представим документите на кораба.
— Необходимо ли е? — попита Лойд. — Защо трябва да отивате и тримата?
— Нека ви обясня положението. Първият проблем е, че митничарите навярно ще поискат да се качат на борда.
— Господи — долетя гласът на Лойд. — Но това ще издаде цялата игра.
— Потенциално е така. Ето защо нашето първо усилие ще е да
— Ами аз? — попита Макфарлън. — Не сте забравили, че в Чили съм персона нон грата, нали? По-скоро не бих си показвал носа навън.
— Съжалявам, но вие сте нашето основно предимство — отвърна Глин.
— И защо?
— Защото единствен от нас сте били в Чили. Имате най-богат опит при подобни ситуации. И дори при най-невзрачната възможност събитията да поемат по неочакван път, ще се нуждая от вашите инстинкти.
— Страхотно. Мисля, че не съм достатъчно добре заплатен, за да поемам такъв риск.
