частица от съвършенството на брегова ивица или на снежинка. Напомняше му колко сложно бе всичко: вселената, един атом, едно парче дърво. Видя с периферното си зрение как Амира изважда от якето си метално цилиндърче с пура, как го отваря и обръща, след което в дланта й падна наполовина изпушена тънка пура.
— Моля те, недей — рече той. — Не ми се ще да ме изгониш на студа.
Амира прибра пурата.
— Знам, че
Макфарлън сви рамене.
— Добре — рече тя. — Нали искаше да узнаеш какво мисля? Мисля, че се самоопровергаваш.
Той се извърна да я погледне отново.
— Точно така. Някога си имал своя любима теория — нещо, в което си вярвал, въпреки насмешките на по-старшите ти колеги. Така ли е? И когато си помислил, че най-сетне си намерил доказателство за тази теория, си изпаднал в беда. В цялото онова вълнение си изгубил трезвата си преценка и си предал приятеля си. А в крайна сметка твоето доказателство се е оказало без всякаква стойност.
Макфарлън се взря в нея.
— Не знаех, че освен всичко друго си защитила и степен по психиатрия.
Тя се наведе напред и продължи още по-настоятелно:
— Разбира се, знам за тази история. Въпросът е там, че сега разполагаш с онова, което си търсил през всичките тези години. Имаш нещо повече от улика. Имаш
Макфарлън продължи да я гледа още известно време и гневът му постепенно стихна. Отпусна се на стола си, с напълно объркани мисли. „Възможно ли бе тя да е права?“ — запита се той.
Тя се засмя.
— Да вземем за пример цвета му. Знаеш ли защо никой метал не е тъмночервен?
— Не.
— Всички предмети имат определен цвят, в зависимост от това как взаимодействат с фотоните светлина. — Амира бръкна в джоба си и извади смачкано хартиено пликче. — „Джоли Ранчър?“
— Какво, по дяволите, е „Джоли Ранчър?“
Тя му подхвърли бонбон и изтръска друг в дланта си. Хвана зеленото бонбонче с палец и показалец.
— Всеки предмет, с изключение на абсолютно черно тяло, поглъща светлина с определена дължина на вълната и отразява други дължини. Да вземем това зелено бонбонче. То е зелено, защото отразява зелените дължини на светлината към окото и поглъща останалите. Аз направих малко изчисления и не можах да намеря нито една теоретична комбинация на метални сплави, която да отразява червената светлина. Изглежда
Тя подхвърли бонбончето и го лапна, схруска го шумно и започна да дъвче.
Макфарлън постави своя бонбон на масата.
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш какво искам да кажа. Твърдя, че онова нещо се състои от някакъв странен елемент, който никой никога не е виждал. Затова престани да скромничиш. Знам какво си мислиш: „Ето, това е — междузвезден метеорит“.
Макфарлън вдигна ръка.
— Добре, вярно е, аз наистина си мислех за това.
— И?
— Всички намерени досега метеорити се състоят от познати елементи — никел, желязо, въглерод, силиций. Всички те са се формирали тук, в нашата слънчева система, от онзи прастар облак прах, който някога е обвивал нашето слънце. — Той замълча, подбираше внимателно думите си. — Очевидно знаеш, че някога разсъждавах за възможността метеорити да са дошли
Амира се усмихна съучастнически.
— Но математиците твърдят, че това е невъзможно: квинтилион19 към едно.
Макфарлън кимна.
— Още докато бяхме на кораба, аз направих някои изчисления. Математиците грешат: те са изхождали от погрешна основа. Съотношението е само милиард към едно.
Макфарлън се разсмя.
— Да. Милиард, квинтилион, каква е разликата?
— Съотношението е милиард към едно
Смехът на Макфарлън секна.
— Точно така — рече Амира. — При милиард години съществува доста голяма възможност такъв метеорит наистина да е паднал на Земята. Това даже не е възможност, а
В интендантската барака се възцари тишина, смущавана единствено от трополенето на вятъра. След малко Макфарлън заговори:
— Искаш да кажеш, че този метеорит е от някаква сплав или метал, който не съществува никъде в Слънчевата система?
— Аха. И ти също го вярваш. Ето защо не си написал доклада си.
Макфарлън продължи бавно, сякаш говореше сам на себе си:
— Ако този метал е съществувал някъде, ние бихме намерили поне някаква следа от него. В крайна сметка слънцето и планетите са се формирали от същия облак прах. Тъй че би трябвало да идва отвъд системата. — Погледна я. — Изводът е неизбежен.
Тя се засмя.
— Точно така мисля и аз.
Той замълча и двамата постояха така известно време, потънали в мислите си.
— Трябва да вземем парче от него — рече най-сетне Амира. — А и притежавам идеалния инструмент за тази работа — високоскоростен диамантен свредел. Мисля, че едно парче от пет кила ще бъде достатъчно за начало, нали?
Макфарлън кимна.
— Но нека засега запазим разсъжденията си между нас двамата. Лойд и останалите ще дойдат всеки миг.
Сякаш като поръчка, навън се чуха тежки стъпки, вратата се отвори и се появи Лойд — още повече приличащ на мечок в широкото си яке на фона на мъждивата синя светлина. Глин го последва, а после влязоха Рошфор и Гарса. Помощникът на Лойд Пенфолд се появи последен, трепереше, а пълните му устни бяха посинели и свити.
— Навън е студено като цицата на вещица — извика Лойд, потропа с крака и протегна ръце към печката.
Сияеше в отлично настроение. Хората от ЕИР, от своя страна, просто се настаниха малко потиснати около масата.
Пенфолд зае позиция в далечния край на бараката с радиостанция в ръка.
— Мистър Лойд, сър, трябва да тръгваме за вертолетната площадка — рече той. — Ако хеликоптерът не излети до един час, няма да успеем да стигнем в Ню Йорк навреме за събранието на акционерите.
— Да, да. След минутка. Искам да чуя какво има да ни каже тук Сам.
Пенфолд въздъхна и прошепна нещо в радиостанцията.
Глин погледна Макфарлън със сивите си сериозни очи.
— Готов ли е докладът?
— Разбира се — Макфарлън кимна към листа хартия.
