срещу яростния вятър. Покривалото бе покрито с бели и зелени петна — камуфлаж, който трябваше да прилича на безрадостната повърхност на острова. Макфарлън още веднъж бе впечатлен от умението на Глин да предугади всяка възможност, да разполага винаги с резервен план за непредвидени ситуации.
Проблесна нова светкавица, този път по-близо, и обагри в странна светлина изпълнения със сняг въздух.
Доволен, че покривалото бе укрепено добре, Глин кимна на Макфарлън.
— Да се връщаме в бараките. — Огледа се за Гарса. — Искам хората да напуснат района, докато бурята не премине. Постави постове на четири часови смени.
След това даде знак на Макфарлън и Рейчъл и тримата поеха през терена, приведени под яростния, виещ вятър.
42.
Исла Десоласион
22:40
Адолфо Тимер изчакваше зад голяма пряспа, неподвижен в мрака. Лежа и наблюдава, докато бурята почти не го погреба. Можеше да види долу слабото сияние на светлините, което ту се появяваше, ту изчезваше в снега. Вече бе превалило полунощ, а той не бе забелязал никакво раздвижване.
Младежът вдигна глава срещу продължаващия да се засилва вятър. Изправи се, вятърът издуха натрупалия се по крайниците му сняг. Бурята бе оформила снега около него като дълги, диагонално наклонени перки на акула, някои от които по-дълги от три метра. Бяха чудесно прикритие.
Пое със снегоходките си, прикриван от преспите. Спря до границата на разчистения район. Пред него лежеше локва мръсна светлина. Приклекнал зад една пряспа, той изчака, след това вдигна глава и се огледа. На около петдесетина метра се издигаше самотна барака, вятърът свиреше през дупките на ръждясалия й покрив. В далечния край на разчистения терен видя дългата редица сглобяеми бараки, малките жълти квадрати на прозорците им. Отвъд тях се виждаха други конструкции и няколко контейнера. Тимер присви очи и се взря напрегнато. Водоемите с изхвърлена вода и купчините пръст из острова се оказаха измама, прикритие за нещо друго.
Но какво?
Напрегна се. Иззад ъгъла на бараката се появи мъж в дебело арктическо яке. Отвори вратата на бараката, погледна вътре и я затвори отново. След това тръгна бавно по ръба на разчистения терен, търкаше ръкавиците си без пръсти една о друга, привел глава срещу вятъра и снеговалежа.
Тимер наблюдаваше внимателно. Мъжът не бе излязъл да изпуши една цигара на въздух. Той явно изпълняваше задълженията на постови.
Но защо да слагат охрана на една стара барака и на парче гола земя?
Пропълзя бавно напред, докато не стигна до друга пряспа. Сега вече се намираше много по-близо до бараката. Изчакваше неподвижен; мъжът се върна до вратата, потропа с крака, да се стопли, след това отново се отдалечи. Ако нямаше някой друг на пост в бараката, значи охранителят бе сам.
Тимер заобиколи пряспата и приближи сградата, държеше я между себе си и охранителя. Придържаше се плътно до земята, тъмнината и бурята го прикриваха, в кръга светлина попадаше само белият найлон на маскировъчния му костюм.
Преди да тръгне от „Алмиранте Рамирес“ командирът му бе казал да не поема ненужни рискове. Повтори го няколко пъти: „Бъдете внимателен, господин Тимер. Искам да се върнете цял и невредим“. Нямаше начин да разбере дали охранителят бе въоръжен, или не: трябваше да приеме, че е. Приведен в сянката на бараката, той бръкна в маскировъчния си костюм. Пръстите му се свиха около дръжката на ножа, извади го от ножницата, за да се убеди, че не бе замръзнал в нея. Събу едната ръкавица и попипа лезвието: ледено студено и остро като бръснач. Великолепно. „Да, ми команданте — помисли си той — ще бъда много, много предпазлив.“ Стисна здраво ножа, като пренебрегна студа, който захапа пръстите му. Искаше острието да е достатъчно топло, за да се вреже в плътта безпрепятствено, да не е замръзнало.
Изчака бурята да се засили още. Вятърът връхлиташе голите стени на бараката, ревеше и виеше. Свали качулката, за да чува по-добре и тогава ги чу отново: тихото свистене и хрущене на стъпки, които приближаваха в непрогледния сняг.
Иззад ъгъла на бараката се появи неясна сянка, едва видима на мъждивото осветление. С приближаването й Тимер притисна гръб към бараката. Чу шум от дишане, потупването на ръкавиците по якето — мъжът се опитваше да се постопли.
Тимер се завъртя иззад ъгъла и замахна ниско с крак. Фигурата падна по лице в снега. В следващия миг Тимер вече бе върху него, забил коляно в гърба му — изтегли мъжа в сянката, като изви главата му назад. Ножът проблясна и се вряза дълбоко в гърлото на мъжа. Тимер усети как острието опря о шийните прешлени. Чу се тихо клокочене, след това рукна фонтан кръв. Той продължи да държи главата на мъжа назад и остави животът му да изтече докрай върху снега. След това охлаби хватката си и пусна тялото напред.
Обърна го по гръб, за да види лицето му. Беше бял, не беше местисото, за когото команданте го бе предупредил да внимава. Бързо потупа джобовете му, намери преносимата радиостанция и малък полуавтоматичен пистолет. Мушна ги в джобовете си, след това скри трупа в близката пряспа, засипа го със сняг и го заравни. Избърса ножа си в снега и внимателно зарина окървавената топка сняг. Това, че бе видял само един охранител, не означаваше, че нямаше и друг.
Заобиколи бараката изотзад и като се придържаше извън светлината, запълзя по ръба на разчистения терен, следвайки пътя на охранителя. Беше прелюбопитно: тук нямаше нищо друго, освен сняг. Пристъпи отново напред, но земята изведнъж поддаде под едната му снегоходка и той се изкатери изненадан назад. Отпусна се на четири крака и внимателно изследва мястото: усети нещо странно под тънката снежна покривка. Не беше земя, не беше и пукнатина; беше кухина в земята, покрита с някаква материя, опъната здраво с метални разпорки.
Тимер предпазливо се върна обратно до сянката на бараката. Преди да продължи с проучването си трябваше да се увери, че вътре не го очакваха някакви изненади. Пропълзя с изваден нож към предната й стена, открехна леко вратата и надникна вътре. Беше празна. Мушна се вътре и затвори вратата зад себе си. Извади малко фенерче и се огледа наоколо. Лъчът освети само бъчонки, пълни с гвоздеи.
Защо ще слагат охрана пред безполезна, празна барака?
След това забеляза нещо. Бързо угаси фенерчето. Слаба светлинка идеше изпод ръба на стоманена плоча под една от бъчонките.
Тимер я премести и пред него се откри входен люк от стегнат в колани метал. Клекна до него и се заслуша напрегнато. След това хвана люка и го повдигна внимателно.
След часовете на изчакване и наблюдаване в зимната нощ, флуоресцентната светлина, която нахлу отдолу, бе заслепяваща. Затвори отново капака и клекна замислен в мрака. След това събу снегоходките си, скри ги в далечния ъгъл на бараката, отвори отново люка и изчака малко, за да свикнат очите му. После се спусна по стълбата с нож в ръка.
Десетина метра по-надолу слезе от стълбата и се озова в тунела. Спря. Тук, долу, бе по-топло, но отпървом Тимер дори не забеляза това: чувстваше се открит и уязвим под ослепителната светлина. Тръгна приведен ниско бързо по тунела. Доколкото можеше да прецени, това изобщо не приличаше на златна мина. Всъщност изобщо не беше мина.
Стигна до разклонение и се спря да се огледа. Нямаше никого: никакъв звук, никакво движение. Облиза устни и се запита какво да предприеме по-нататък.
Изведнъж се сепна. По-нататък тунелът се разширяваше. Беше открит отгоре и в разширението имаше нещо много голямо. Пропълзя до ръба на откритото пространство и освети с фенерчето наоколо. Гигантска платформа.
Той я приближи предпазливо, като пълзеше покрай стената. Беше огромен, стоманен, безбордови трейлер, дълъг може би повече от трийсет и три метра. Под него бяха окачени големи гуми: стотици на брой върху блестящи титанови оси. Погледът му бавно се заиздига нагоре. Върху платформата бе поставена сложна пирамида от дървени и стоманени греди. А върху нея лежеше нещо — Тимер никога не бе виждал и не си бе представял подобен предмет. Нещо огромно и червено. Нещо, което блещукаше с невъобразима дълбочина на изкуственото осветление в тунела.
Огледа се отново, след това приближи към платформата. Стъпи с единия крак върху най-близката гума и
