персонално обслужване, всеки куршум — изстрелян индивидуално от сръчни майстори?
Азирафел не откликна.
— И сега какво ще правим?
— Ще се опитаме да поспим.
— Ти нямаш нужда от сън. Аз нямам нужда от сън. Злото никога не спи. Добродетелта вечно бди.
— Злото изобщо — може би. Но тази тук специфична частичка от него е добила навика чат-пат да си подремва.
— Той се загледа в светлината на фаровете. Съвсем скоро щеше да дойде такова време, че за спане и дума нямаше да може да става. Когато долу откриеха, че лично той е изгубил дирите на Антихриста, сигурно щяха да изровят всичките ония доклади, дето ги беше писал за Испанската инквизиция, и да изпробват докладваното върху него — първо едно по едно, а после всичкото наведнъж.
Той се порови из жабката, напипа напосоки някаква касета и я пъхна в касетофона. Малко музика би…
„…Вееелзевул — дявол той за мен е отредииил, иииил…“
— И за мен — измърмори Кроули. За миг лицето му стана безизразно. После демонът нададе сподавен писък и рязко врътна копчето за включване и изключване.
— Разбира се, може да успеем да хванем някой човек да ни го намери — рече замислено Азирафел.
— Какво? — попита разсеяно Кроули.
— Човеците ги бива в намирането на други човеци. От хиляди години се занимават с това. А детето е човек. И същевременно… нали знаеш. За нас той ще е скрит, но други човеци биха могли да… ами може би да го усетят. Или да забележат разни неща, за които не бихме се сетили изобщо.
— Няма да стане. Той е Антихрист! Той притежава… ами един вид автоматична защита, нали така? Макар и да не го знае. Тя няма да позволи на хората дори да го заподозрат. Още не. Не и докато всичко не е готово. Подозренията ще се плъзгат по него като… по каквото там се плъзга водата — довърши той неубедително.
— Някакви по-добри идеи да имаш? Една-едничка по-добра идея да имаш? — попита Азирафел.
— Нямам.
— Добре тогава. Току-виж пък станало. Не ми казвай, че си нямате някакъв челен отряд, който би могъл да използваш. Аз знам, че ние имаме такъв. Да видим дали няма да уловят дирята.
— Какво биха могли да направят те, дето ние не го можем?
— Ами като начало няма да карат хората да се стрелят, няма да хипнотизират почтени жени, няма да…
— Добре. Добре. Но това в Ада няма никакъв шанс. Повярвай ми, знам. Ала не мога да се сетя за нищо по-добро.
— Кроули свърна по магистралата и подкара към Лондон.
— Аз разполагам с… с определена мрежа от агенти — обади се след малко Азирафел. — Из цялата страна. Дисциплинирана войска. Мога да им възложа издирване.
— Аз… ъ-ъ… такова, също разполагам с нещо подобно — призна си Кроули. — Знаеш как е — не се знае кога могат да ти дойдат добре…
— По-добре да ги предупредим. Мислиш ли, че ще склонят да работят заедно?
Кроули поклати глава.
— Според мен идеята никак не е добра — рече той. — Те не са особено обиграни, политически казано.
— Тогава нека всеки да се свърже със своите и да види какво могат да направят.
— Предполагам, че си струва да се опита — рече Кроули. — Не че нямам сума ти друга работа за вършене, Господ да ми е свидетел.
Челото му се набърчи за миг, а после шляпна тържествуващо по кормилото.
— Патка! — извика той.
— Какво?
— Патката е онова, по което се плъзга водата!
Азирафел си пое дълбоко дъх.
— Моля те, просто си карай — рече той уморено. Пристигнаха призори — касетофонът свиреше „Меса в си минор“ от Й. С. Бах със солист Фр. Мъркюри.
Кроули обичаше града рано сутрин. По това време беше населен предимно от хора, които си имат работа за вършене и истински причини да се намират там, противно на ненужните милиони, които се домъкваха след осем вечерта. Улиците бяха що-годе тихи и спокойни. Тясната уличка пред книжарничката на Азирафел беше маркирана с двойни жълти линии „паркирането забранено“, но щом бентлито спря до бордюра, те послушно се разстъпиха.
— Е, добре — рече демонът, докато Азирафел си прибираше сакото от задната седалка. — Ще държим връзка, нали?
— Какво е това? — попита Азирафел. Държеше в ръце кафяв правоъгълник.
Кроули присви очи и го огледа.
— Книга? — възкликна той. — Не е моя. Азирафел запрелиства пожълтелите страници. В подсъзнанието му зазвъняха тихи библиофилски звънчета.
— Сигурно принадлежи на онази млада дама — произнесе той бавно. — Трябваше да й вземем адреса.
— Виж, и без това си имам достатъчно неприятности. Не искам да се разчува, че ходя по хората да им връщам имуществото — рече Кроули.
Азирафел обърна на заглавната страница. Май беше добре, че Кроули не можа да му види физиономията.
— Предполагам, че спокойно можеш да я изпратиш в тамошната поща — рече Кроули. — Ако наистина смяташ, че си длъжен. Пиши за получател „оная лудата с колелото“. Никога не се доверявай на жена, която кръщава със смешни имена превозните средства…
— Да, да, разбира се — рече ангелът. Той бръкна за ключовете си, изтърва ги на тротоара, вдигна ги, пак ги изтърва и се юрна към вратата на магазинчето.
— Значи ще държим връзка? — извика подире му Кроули.
Азирафел се сепна, както превърташе ключа.
— Какво? — рече той. — О, да. Добре. Много хубаво — и затръшна вратата.
— Ха така — смънка Кроули и изведнъж се почувства много самотен.
Фенерчето осветяваше пътеките с трепкаща светлина.
Проблемът да намериш книга с кафяви корици сред кафяви листа и кафява вода на дъното на канавка, изкопана в кафявата пръст на кафявата… ъ-ъ… тъй де, сивкавата светлина на зората, беше в това, че не можеш да я намериш.
Там я нямаше.
Анатема опита всички методи на издирване, за които се сети. Методичното разделяне на земята. Ръчкането напосоки из крайпътната папрат. Нехайното промъкване към същата тази папрат и поглеждане с бялото на окото. Опита дори и онзи, за който романтичната й нагласа настояваше, че ще сработи, а именно театрално да се предаде, да седне и да остави погледа си най-естествено да падне върху парче земя и точно там, стига тя да се намираше в някое прилично повествование, щеше да бъде книгата.
Но не беше.
Което означаваше, както тя се страхуваше от самото начало, че книгата вероятно се намира на задната седалка на колата, собственост на двама сговорчиви поправячи на велосипеди.
Усещаше как поколения наследници на Агнес Нътър й се присмиват.
Дори и ако онези двамата бяха достатъчно честни, че да пожелаят да я върнат, те едва ли биха си направили труда да търсят къща, която са мернали едва-едва в тъмното.
