Анжелис.
— Сър.
Сейбъл влезе със спокойна крачка в „Бъргър лорд“. Беше точно като всяка втора закусвалня „Бъргър лорд“ в Америка29. Клоунът Маклорди танцуваше в Детския кът. Сервитьорките имаха еднакви блеснали усмивки, които никога не достигаха до очите им. А зад тезгяха трътлест мъж на средна възраст в униформа на „Бъргър лорд“ шляпаше кюфтетата върху скарата и си свиркаше тихичко с уста, доволен от работата си.
Сейбъл се приближи до тезгяха.
— Здравейте-казвам-се-Мари — произнесе момичето зад щанда. — Какво-ще-обичате?
— Двоен голям бластертъндър с картофки допълнително, без горчица — поръча той.
— Нещо-за-пиене?
— Специален гъст разбит шокобананов шейк. Тя започна да натиска малките квадратчета с пиктограми на касата. (Грамотността вече не беше задължително изискване в тези ресторанти. Усмивката беше.) После се обърна към трътлестия мъж зад тезгяха.
— ДеБеТе, КД, горчица не — заръча му тя. — Шокшейк.
— Мммххмммм — изтананика готвачът. После подреди храната в малки хартиени контейнери, като се спря само за да бутне прошарената зализана лимба, паднала върху очите му.
— Готово — рече той.
Тя пое поръчката, без да го погледне, и той бодро се запъти към скарата, като тихичко си пееше: „Ооообичай ме
нежно, оообичай ме дълго, не ме оставяй нивга да си тръгна…“
Тананикането на мъжа, забеляза Сейбъл, влизаше в сблъсък с музиката в заведението — дрънчащ като тенекия лууп на рекламния джингъл на „Бъргър лорд“. Отбеляза си наум да го уволни.
Здравейте-казвам-се-Мари му подаде неговото ХАПНИ(tm) и го всичкодоброса.
Намери малка пластмасова масичка, седна на пластмасовия стол и разгледа храната.
Изкуствено хлебче. Изкуствено кюфте. Пържени картофки, картоф нивга невидели. Сосове, които бяха всичко друго, но не и храна. Дори (Сейбъл беше особено доволен от това) изкуствен резен туршия с копър. Изобщо не си направи труда да разгледа млечния шейк. Той нямаше никакво хранително съдържание, но пък и онези, продавани от съперниците му, също нямаха.
Навсякъде около него хората ядяха не-храната си ако и да не беше точно с очевидна наслада, то поне с не по-голямо от обичайното отвращение, характерно за всички вериги за хамбургери по цялата планета.
Той се изправи, отнесе подноса си до контейнера с надпис „МОЛЯ, ИЗХВЪРЛЯЙТЕ ОТПАДЪЦИТЕ ВНИМАТЕЛНО“ и изхвърли всичко. Ако му бяхте казали, че в Африка деца гладуват, щеше да се почувства поласкан, че сте го забелязали.
Някой го подръпна за ръкава.
— Партизанско име Сейбъл? — попита го дребен очилат човечец с шапка на „Америкън експрес“ и пакет, увит в кафява хартия в ръцете.
Сейбъл кимна.
— Така и си мислех, че сте вие. Огледах се и си викам: висок господин с брада, хубав костюм, тука не ще да гъмжи от тях. Пратка за вас, сър.
Сейбъл се подписа с истинското си име — дума с четири букви. Римува се с „млад“.
— Благодаря любезно, сър — рече му куриерът. После се умълча. — Онзи там — посочи той. — Онзи зад тезгяха. Не ви ли напомня на някого?
— Не — отвърна Сейбъл. Даде на човечеца бакшиш — пет долара — и отвори пакета.
Вътре имаше малки месингови везни.
Сейбъл се усмихна. Тъничка усмивчица, която изчезна почти на мига.
— Време беше — рече той. Мушна везните в джоба си, без да обръща внимание на това, че разваляха плавната линия на костюма му, и се върна в лимузината.
— Към офиса ли? — попита шофьорът.
— Летището — нареди Сейбъл. — И се обади предварително. Искам билет до Англия.
— Да, сър. Билет до Англия с връщане.
Сейбъл опипа везните в джоба си.
— Нека бъде единичен — каза той. — За връщането после ще му мисля. O, и освен това се обади в офиса и отложи всичките ми ангажименти.
— За колко време, сър?
— За обозримото бъдеще.
А в „Бъргър лорд“ зад тезгяха шкембестият мъж със зализаната лимба плясна на скарата още половин дузина кюфтета. Беше най-щастливият човек на света и си пееше съвсем тихичко:
— … заек нивга си не хванал — и приятел мой не си.30
Ония слушаха с интерес. Ръмеше лек дъждец. Старите ламарини и парчетата разнищен линолеум, които покриваха бърлогата им в кариерата, едва успяваха да опазят сушината — а когато валеше, те винаги разчитаха на Адам да измисли какво да правят. Не останаха разочаровани. Очите на Адам сияеха с радостта на познанието.
Предната нощ беше заспал чак в три часа под купчина „Нови Водолеи“.
— И имало един човек на име Чарлс Форт — разказваше той. — Можел да накара от небето да завалят риби и жаби и к’во ли не.
— Хайде бе — изсумтя Пепър. — Ха на бас. Ама живи жаби ли?
— O, да — отвърна Адам и захапа темичката. — Скачат насам-натам, квакат и изобщо. Хората накрая му давали пари, за да се махне, и… такова… — Той напъна гънки да се сети за нещо, от което публиката би останала доволна; доста четене му се беше струпало наведнъж. — … и той отплавал на кораба „Мари Селест“ и основал Бермудския триъгълник. Той се намира на Бермудите — поясни услужливо.
— Не, не може да е така — строго възрази Уенслидейл, — защото съм чел за „Мари Селест“ и на него не е имало никого. Известен е с това, че на него не е имало никого. Намерили го да си плава сам-самичък и на него нямало никого.
— Не съм казал, че е бил на него, когато са го намерили, нали така? — сряза го Адам. — Много ясно, че не е бил на него. Щото извънземните са кацнали и са го прибрали. Мислех си, че това всеки го знае.
Ония си поотдъхнаха. По отношение на НЛО стояха на по-твърда почва. Обаче в ню ейдж НЛО-тата не бяха много сигурни и затова изслушаха внимателно какво имаше да им каже Адам по темата. На съвременните НЛО-та обаче някак им липсваше драматизъм.
— Ако аз бях извънземно — огласи Пепър всеобщото мнение, — нямаше да се разкарвам и да дърдоря на хората за мистична космическа хармония. Щях да им кажа — гласът й стана носов и дрезгав, сякаш й пречеше зловеща черна маска: — „Тофа тух е лашерен блащер, тъй ше прафи какфото ти ше кашфа, швиня бунтофнишка.“
Всички закимаха. Една от любимите им игри в кариерата се опираше на една много успешна филмова поредица, в която имаше лазери, роботи и една принцеса с прическа като чифт стереослушалки((tm)). (Без никой думица да каже, се бяха разбрали, че ако някой ще ми играе някакви си тъпи принцеси, то това няма да е Пепър.) Но играта обикновено приключваше с битка кой да нахлупи на главата си кофата за въглища ((tm)) и да почне да гърми планети. Адам най го биваше в това — когато той беше лошият, говореше така, сякаш наистина можеше да види сметката на света. Във всеки случай Ония бяха с цяло сърце на страната на разрушителите на планети, стига да им се позволяваше в същото време и да спасяват принцеси.
— Според мен така са правели едно време — заяви Адам. — Обаче сега е друго. Всичките ги обгръща едно такова яркосиньо сияние и обикалят и вършат добро. Нещо като галактически полицаи — обикалят и разправят на всекиго да живее във вселенска хармония и такива работи.
Последва мълчание — размишляваха над това как съвсем приличните НЛО отиваха зян.
— Винаги съм се чудил — обади се Брайън — защо им викат НЛО, като знаят, че са летящи чинии. Искам
