— Никога не съм виждала подобно задръстване — заяви мадам Трейси. — Чудя се дали не е станала катастрофа.
— Съвсем възможно е — отвърна Азирафел. А после:
— Господин Шадуел, ако не ме прегърнете през кръста, ще паднете. Нали разбирате, това нещо не е правено за двама души.
— Трима — измърмори Шадуел, вкопчил едната си ръка в седалката, а другата — в пушката гръмотевица.
— Господин Шадуел, няма да ви повтарям.
— Ш’тряа да спреш, та да си нагодя оръжието — въздъхна Шадуел.
Мадам Трейси надлежно се изкикоти, но спря до бордюра и изключи мотора.
Шадуел се нагласи и неохотно обви с ръце мадам Трейси, а пушката гръмотевица щръкна затъкната помежду им като меч пазител.
Пътуваха в дъжда мълчешком още десет минути, патпатпатпатпат, а мадам Трейси внимателно се прошмугваше между колите и автобусите.
Тя се усети, че очите й се извръщат към спидометъра — доста глупаво, помисли си тя, тъй като той не работеше от 1974 г. насам, а и преди това не се бе справял особено добре.
— Драга ми госпожо, с каква скорост според вас се движим7 — попита Азирафел.
— Защо?
— Защото ми се струва, че ако вървим пеш, ще се придвижваме малко по-бързо.
— Е, когато само аз го карам, вдига до двайсет и пет километра в час, но с господин Шадуел трябва да е, ооо, ами около…
— Седем-осем километра в час — прекъсна се тя.
— Предполагам — съгласи се тя.
Зад гърба й се разнесе кашлица.
— Ни мойш ли да забавиш малко таз адска машина, жено? — попита пепеляв глас. От пъкления пантеон — няма нужда да казваме, че той го мразеше целия непоколебимо и праведно — Шадуел хранеше особена омраза към демоните на скоростта.
— В такъв случай — продължи Азирафел — ще стигнем в Тадфийлд след малко по-малко от пет часа. Мадам Трейси се поумълча, а после се обади:
— Колко далече е този Тадфийлд във всеки случай?
— На около шейсет и пет километра оттук.
— Хм — рече мадам Трейси, която някога беше ходила с мопеда на няколко километра оттук, в съседното градче Финчли, да си види племенницата, но оттогава ходеше там с автобуса заради смешните звуци, които моторетката беше почнала да издава по обратния път.
— … всъщност би трябвало да пътуваме със сто и десет, за да стигнем навреме — рече Азирафел. — Хмм. Сержант Шадуел? Сега се дръжте много здраво.
Патпатпатпатпат, и син ореол започна да очертава мопеда и ездачите му с меко сияние като трепкащ остатъчен образ. То ги обгърна.
Патпатпатпатпатпат — мопедът се отлепи тромаво от земята, без нищо видимо да го поддържа, и като се тресеше лекичко, се издигна във въздуха горе-долу на метър и петдесет.
— Не гледайте надолу, сержант Шадуел — посъветва го Азирафел.
— … … — отвърна Шадуел, стиснал здраво клепачи; по сивкавото му чело бе избила пот. Не гледаше надолу. Наникъде не гледаше.
— Да потегляме тогава.
Във всеки високобюджетен фантастичен филм го има онзи момент, когато космически кораб колкото Ню Йорк изведнъж превключва на светлинна скорост. Силно скърцане, все едно стържат с дървена линия по ръба на бюро, ослепително пречупване на светлината и изведнъж звездите се изпъват в тънки линийки, а корабът изчезва. И сега беше съвсем същото, само дето вместо лъскав кораб, двайсет километра дълъг, беше кремава двайсетгодишна моторетка. И нямаше дъгоцветни специални ефекти. И сигурно не вдигна повече от триста километра в час. И вместо пулсиращ вой, който да се хлъзга нагоре по октавите, издаваше само патпатпатпатпат… ВРУУУУУУУШШШ.
Но иначе си беше съвсем същото.
Там, където М25 — в момента пищящ застинал кръг — пресича М40 към Оксфордшър, се трупаше полиция във все по-обилни количества. Откакто Кроули пресече платната преди половин час, броят на ченгетата се беше удвоил. Поне от страната на М40. Никой не можеше да се измъкне от Лондон.
В добавка към полицаите наоколо стърчаха и още приблизително двеста разни други хора, които оглеждаха М25 с бинокли. Те включваха представители на Армията на Нейно величество, Отряда за обезвреждане на бомби, М15, М16, Специалния клон и ЦРУ. Освен това имаше и един продавач на хот- дог.
На всички им беше мокро и студено, и озадачено, и раздразнително с изключение на един полицай, на който му беше мокро, студено, озадачено, раздразнително и бясно.
— Вижте какво. Хич не ми пука дали ми вярвате или не — въздъхна той. — Само ви казвам какво видях. Беше стара кола, ролс-ройс или бентли, от ония тузарските стари модели, и мина по моста.
Един от старшите армейски техници го прекъсна:
— Не може да е минала. Според нашите инструменти температурата над М25 е някъде над седемстотин градуса.
— Или сто и четирийсет под нулата — додаде асистентът му.
— Или сто и четирийсет под нулата — съгласи се старшият техник. — В данните наистина се появява някакво объркване, макар че според мен можем спокойно да го припишем на някаква механична грешка65, но остава факт, че не можем да прекараме напряко над М25 дори и хеликоптер. Как, да му се не види, ще ми разправяш, че луксозна стара кола минала отгоре непокътната?
— Не съм казал, че е минала непокътната — поправи го полицаят, който сериозно се беше замислил дали да не напусне столичната полиция и да захване бизнес с брат си, решил да напусне работата си в електроенергетиката и възнамеряващ да почне да развъжда пилета. — Избухна в пламъци. Просто продължи да си върви.
— Ти сериозно ли очакваш някой от нас да повярва…? — подзе друг.
Остър, пронизителен звук, призрачен и странен. Все едно свирят едновременно с хиляда стъклени хармоники, леко разстроени; все едно самите молекули на въздуха стенат от болка.
И вррууушш.
Проплува над главите им, на дванайсет метра нагоре във въздуха, обгърнат в тъмносин ореол, избледняващ до червено по краищата: малко бяло мопедче, а на него — жена на средна възраст с розова каска и вкопчен здраво в нея дребосък с шлифер и предпазна каска в отровнозелено (мопедът летеше твърде високо, за да забележи някой, че дребосъкът е стиснал клепачи, но така си беше).
Жената крещеше. При това следното:
— Джеррронннимоооо!
Едно от предимствата на васабито, неизменно изтъквани от Нют, беше, че когато е тежко повредено, това си личи много трудно. Налагаше му се постоянно да вкарва „Дик Търпин“ в банкета, за да заобикаля нападалите клони.
— Заради тебе изпуснах на пода всички фишове! Колата отново тупна на платното; немощен гласец се обади нейде изпод жабката:
— Внимание! Налягането на бензина!
— Сега никога няма да мога да ги подредя — оплака се Анатема.
