извънземно с лице като дружелюбно настроено лайно?
— Според мен не — отвърна Кроули.
— Значи — продължи сержант Дайзенбъргър — наистина ще си имат неприятности. — Той вдигна пушка. Стига вече се е подпичквал; не спираше да мисли за сапуна. — Както и вие — додаде той.
— Придуприждавам тъ… — подзе Шадуел.
— Това твърде много се проточи — обади се Азирафел. — Я вземи ти се оправи, Кроули, приятелю мой свиден.
— Хммм? — рече Кроули.
— Нали аз съм добричкият — обясни Азирафел. — Не можеш да очакваш от мен да… ох, мамка му. Опитваш се да направиш каквото трябва и докъде те докарва това? — и щракна с пръсти.
Нещо рече „пук!“ като старомодна фотосветкавица и сержант Томас А. Дайзенбъргър изчезна.
— Ъ-ъ… — обади се Азирафел.
— Видяхте ли? — възкликна Шадуел, който не беше съвсем схванал цаката на раздвоената личност на мадам Трейси. — Нищо работа. Дръжте са за мени и всичко шъй наред.
— Браво — рече Кроули. — Не съм и подозирал, че това го има в тебе.
— Не — отвърна Азирафел. — Всъщност и аз не го подозирах. Силно се надявам, че не съм го изпратил на някое ужасно място.
— По-добре ще е веднага да почваш да свикваш — посъветва го Кроули. — Ти просто ги изпращаш. Най-добре е да не се тревожиш къде отиват. — Изглеждаше очарован. — Няма ли да ме представиш на новото си тяло?
— А? Да. Да, разбира се. Мадам Трейси, това е Кроули. Кроули, мадам Трейси. Ах, очарована съм.
— Давайте да влизаме вътре — подкани ги Кроули. Погледна тъжно останките на бентлито, а после изведнъж лицето му просветна. Един джип настъпваше право към портала и като че беше претъпкан с хора, които се гласяха да крещят въпроси и да стрелят с пушки, без много да ги засяга точно в каква последователност.
Той живна. Това вече по влизаше в, както бихте могли да го наречете, неговата компетенция.
Извади ръце от джобовете, вдигна ги като същински Брус Лий, а после се усмихна като същински Лий ван Клийф.
— Оп-па — възкликна той, — ето го и транспорта.
Паркираха колелата си пред едно от ниските здания. Уенслидейл грижливо заключи своето. Такъв си беше. — Та как точно изглеждат тия хора? — попита Пепър.
— Всякак може да изглеждат — отвърна неуверено Адам.
— Те са възрастни, нали?
— Да — потвърди Адам. — Предполагам, чак толкова възрастни досега не си виждала.
— Да се бориш с възрастни, си е вятър работа — заяви Уенслидейл. — Все ще си навлечеш беля.
— Няма нужда да се бориш с тях — отвърна Адам. — Просто ще правите каквото ви казвам.
Ония огледаха нещата, които държаха в ръце. Като за оръдия за оправяне на света не изглеждаше да вършеха невероятна работа.
— Ама как ще ги намерим? — обади се колебливо Брайън. — Спомням си, като идвахме в Деня при отворени врати, ми то са само стаи и такива работи. Сума ти стаи и лампички, дето светкат.
Адам се загледа замислено в постройките. Алармите продължаваха да извисяват глас.
— Ами — рече той — на мене ми се струва…
— Хей, дечица, ама вие какво правите тука? Не беше стопроцентово заплашителен глас, но тетивата му беше почти изцяло обтегната и принадлежеше на офицер, прекарал десет минути в опити да проумее един безумен свят, в който алармите вият и вратите не се отварят. Зад него бяха застанали двама също толкова изтормозени войници, които се чувстваха малко нещо като в небрано лозе, що се отнася до това какво да правят с четирима дребни, очевидно принадлежащи към бялата раса подрастващи, единият като че девойка.
— Не се притеснявайте за нас — рече безгрижно Адам. — Ние само си разглеждаме.
— Ама вижте как… — подхвана лейтенантът.
— Заспи — заповяда Адам. — Просто заспи. Всички войници тук — заспивайте. И няма да ви стане нищо. Просто заспивайте веднага.
Лейтенантът се вторачи в него, като се опитваше да фокусира погледа си. После се килна напред.
— А стига бе — възкликна Пепър, щом и другите двама се строполиха. — Как го направи?
— Ами — подзе предпазливо Адам — нали се сещаш онова за хипнозата, дето го пише в „101 неща за всички момчета“, дето така и не можахме да го постигнем?
— Да?
— Е, ами и това е нещо такова, само че вече разбрах как се прави. — Той отново се обърна към свързочната сграда.
Стегна се — тялото му премина от обичайната си удобна прегърбена стойка към толкова изправена, че господин Тайлър би се гордял.
— Така — рече той. Позамисли се. А после рече:
— Елате и вижте.
Ако махнете света и оставите само електричеството, той ще прилича на най-изящния филигран, правен някога — топка от блещукащо сребро, тук-там искрящото копие на спътников лъч. Дори и тъмните зони ще сияят от радарните и комерсиалните радиовълни. Като нервната система на огромен звяр.
Тук-там градовете образуват възли в мрежата, но по-голямата част от електричеството си е, както излиза, чиста мускулатура, вършеща само грубата работа. Но от петдесетина години хората снабдяват електричеството и с мозък.
И сега той оживя — така, както и огънят е жив. Ключове се изключваха. Релета прегаряха. В сърцето на силициевите чипове, чиято микроскопична архитектура приличаше на картата на улиците в Лос Анжелис, се отваряха нови пътища, а на стотици километри далеч звънци звъняха в подземни стаи и мъже с ужас се взираха в изписаното на някои екрани. Тежки стоманени врати се затваряха плътно в тайни кухи планини и оставяха хората от другата страна да блъскат по тях и да се борят със стопилите се бушони. Парчета от пустинята и тундрата се плъзгаха встрани и пускаха свежия въздух в оборудваните с климатик гробници, а притъпени силуети тромаво заемаха позиция.
И докато течеше там, където не бива, електричеството се оттегляше от обичайните си русла. В градовете светофарите угасваха, след това — и уличните лампи, после — всички лампи. Вентилаторите забавяха въртене, изпърпорваха и спираха. Реотани избледняваха и помръкваха. Асансьори засядаха. Радиостанции се задавяха и успокояващата им музика заглъхваше.
Някой беше казал, че цивилизацията я отделяли от варварството двайсет и четири часа и две яденета.
Нощта бавно се стелеше над въртящата се Земя. Би трябвало да е пълна със светлинни боцкания. Но не беше.
Там, долу, имаше пет милиарда души. Онова, което скоро предстоеше да се случи, щеше да накара варварството да заприлича на пикник — горещ, гаден и накрая изоставен на мравките.
Смърт се изправи. Като че се ослушваше напрегнато. Всеки можеше да се досети за какво се ослушва.
— ТОЙ Е ТУК.
Останалите трима вдигнаха очи. Нещо в стойката им едва доловимо се промени. В мига преди Смърт да заговори, те, онова в тях, което не ходеше и не приказваше като човек, обвиваше целия свят. Сега се бяха завърнали.
Повече или по-малко.
