Валерий Панюшкин, Михаил Ходорковски
Пленник на тишината
Миша — най-известният сибирски затворник
Всяка сутрин в луксозна къща в селището Ябълкова градина край Москва стройна блондинка навива будилника на мобилния си телефон на 16.00 часа местно време. Когато будилникът звъни, тя знае, че мъжът й вече е в леглото в една от бараките на лагера в Сибир, почти на самата граница с Китай. Там е 22.00 часа и затворниците трябва да са си легнали. Скъпият мобилен телефон на блондинката свири популярен съвременен романс: „Кажете й, че ще се върна. Кажете й, че пак ще бъдем заедно…“
Жената се казва Ина Ходорковска. Авторитетното френско списание „Пари Мач“ започва една от статиите си за мъжа й така: „Той беше най-богатият човек в Русия. Владимир Путин го прати в Сибир за дълги години. Всички са го забравили — всички, освен жена му“.
Случаят „Ходорковски“ потвърди една българска поговорка, една руска и опроверга световна сентенция: „Срещу ръжен не се рита“, „От сумы и тюрьмы не зарекайся“ („Не казвай, че никога няма да стигнеш до просешка тояга и пандиза“), „Това, което не се купува с пари, се купува с много пари“. Най-богатият руснак, собственик на $18 млрд., преди да бъде осъден на 22 септември 2005 г., сега печели 1,5 евро месечно, като шие в затворническия цех примитивни ръкавици без подплата и калъфи за матраци. Държавата е прибрала почти всичките му пари. Никакви милиони и милиарди не могат да купят най-важното за човека — свободата, от която съдът го е лишил за 8 години за „укриване на данъци и пране на пари“.
Конфликтът между Путин и Ходорковски всъщност е на политико-финансова основа. В Русия има безброй богаташи, които едва ли могат да обяснят, камо ли да докажат „чистия“ произход на парите си. И властта не ги закача. Защото спазват правилата на играта или поне не ги нарушават явно. По време на една от срещите си с каймака на частния бизнес Владимир Путин каза приблизително следното: няма да правим ревизия на приватизацията, но отсега нататък всеки да плаща на държавата това, което й се полага.
Президентът не се интересува кой какви, колко и къде има коли, къщи, вили и яхти. Но, разбира се, на него никак не му е безразлично дали интересите на т.нар. олигарси не накърняват интересите на държавата и… неговите собствени. Ходорковски обаче започва прекалено да „американизира“ бизнеса си. Сигурно не е случаен факт, че след ареста на олигарха Джордж Буш се обажда на Владимир Путин, за да изрази своята „загриженост“ по повод събитията около ЮКОС. Освен това Ходорковски прекалено елементарно критикува „демокрацията на Путин“: „Искам да живея в нормална страна. Но тук… За да могат хора, които печелят по $100 хил. годишно, да живеят в Русия, на тях им трябва демокрация“. Тази тема е особено болезнена за Путин, на него му е омръзнало да слуша подобни сентенции отвъд океана (вече не им обръща внимание) и от яловата си опозиция (тя пък хич не го интересува).
В превод от български „затвор“ е „тюрьма“. Българската дума е по-ясна — човека го затварят за определен срок и той няма достъп до нормално общество, до всекидневието, с което е свикнал, остава насаме с мислите си и непрекъснато пита: защо съм тук, а другите, по-лошите от мен, са на свобода? А времето тече. Навън нещата се променят и когато дойде време да напусне затвора — светът ще е друг. Но и той ще е друг.
На 15 октомври 2005 г. Михаил Ходорковски — Миша, прекрачва прага на „учреждение“ ЯГ14/10 — затворнически лагер. Близките му пътуват от Москва до Чита 7–8 часа със самолет, след това още 15 часа с разнебитен влак с мръсни, отвратително миришещи тоалетни, и най-накрая — още около един час с кола по ужасен път.
Когато Ходорковски става един от 1200-те затворници, в лагера имало примитивна библиотека, която никой не посещавал. Според думите на един от съкилийниците на Ходорковски, излязъл на свобода, сега „библиотеката достигна колосални размери, а броят на читателите е скочил до невероятен за затвора процент“.
Отначало новото обкръжение на екс милиардера го посрещнало враждебно. Но много бързо отношението към „богаташа“ коренно се променило. Със своята ерудиция той помогнал на доста затворници да поискат преразглеждане на обвиненията си и те били предсрочно освободени.
По време на своя престой в ЯГ14/10 Ходорковски досега три пъти е вкарван в карцера, където е престоявал от 5 до 10 денонощия. Защото „е напуснал работното си място“, а всъщност търсел някой да му поправи скапаната шевна машина. След това — за „притежание на забранени документи“, макар че е имал разрешение за тях. И най-последното му наказание е защото „е давал на съкилийниците си лимони (донесени от Москва), което е строго забранено“.
Адвокатите му успели да накарат ръководството на лагера да заличи първите две наказания, борят се това да стане и с третото. Това е много важно за Миша: всяко наказание с карцер автоматично отлага с една година срока на евентуалното му условно освобождаване. А то по принцип може да стане още през 2007 г. — след изтичане на половината от срока на присъдата, който се брои от момента на арестуването му през октомври 2003 г.
Адвокатите му са категорични, че тези „заяждания“ (меко казано) с Ходорковски едва ли стават по инициатива на ръководството на лагера. Те твърдят, че в Кремъл все още се страхуват от техния клиент. На 7 октомври 2006 г., когато Владимир Путин навърши 54 години, Ходорковски му пожела свобода и покой. „Ще ги имате, след като, според Конституцията на Русия, напуснете този неблагодарен президентски пост“ — се казва в пожеланията.
При идването си в Краснокаменск Ина има право да бъде заедно с мъжа си 72 часа. Тя твърди, че преди Михаил да бъде арестуван, те прекарвали заедно три денонощия едва няколко пъти годишно. А в Москва двамата са се виждали само на вечеря и понякога в определената предварително неделя.
ПРОЛОГ
На пети юни 2005 година с жена ми, сина и дъщеря ми гостувахме на вилата на едни приятели. Пекохме шишчета, радвахме се на настъпващото лято, обсъждахме топновината — присъдата, издадена от Мешчанския съд в Москва на Михаил Ходорковски — девет години затвор.
В компанията ни никой не смяташе присъдата за справедлива, както и никой не смяташе Михаил Ходорковски за светец.
През пролетта на 2005 година аз няколко пъти ходих пред Мешчанския съд на митинги в подкрепа на Ходорковски и на антената на колата ми се вееше жълто-зелена лента — цветовете на компанията ЮКОС — като символ на несъгласието ми с присъдата.
Шестнайсетгодишният ми син Вася беше свикнал с факта, че спрямо Ходорковски се извършва нещо несправедливо, срещу което баща му протестира без особен ентусиазъм, но не се задълбочаваше в подробности. Същата вечер по телевизията даваха филма „Чистосърдечно признание“ и Вася седна да го гледа, сигурно за да разбере за какво толкова разпалено си говореха възрастните, похапвайки шишчета.
Филмът беше посветен на Михаил Ходорковски. Гръмовният глас на говорителя зад кадър съобщаваше на сина ми Вася, че видите ли, Михаил Ходорковски бил комсомолец, спекулирал с компютри, с измама се сдобил с петролната компания ЮКОС, открадната от народа, не правел нищо, помпал петрол и забогатявал. Не плащал данъци, убивал всеки, изпречил се на пътя му, станал най-богатият човек в страната, но го пипнали и го вкарали в затвора заради неплащане на данъци.
— Татко — ококори се насреща ми Вася, когато влязох в стаята, за да кажа, че е време да се стягаме за връщане. — Защо си завързал лента на колата си и ходиш по митинги? Подкрепяш престъпника? Нали Ходорковски е престъпник? Или не е?
Добре поне, че Вася се усъмни в справедливостта на телевизионната пропаганда. Беше топла вечер. През целия път до вкъщи разговаряхме със сина ми за ЮКОС. Вася задаваше много въпроси и колкото повече му отговарях, толкова повече ми се струваше, че жалките ми протести срещу присъдата на Ходорковски са недостатъчни.
Тогава за първи път се замислих, че делото на Ходорковски не е просто история за това как са вкарали в затвора един олигарх, не и за това колко несправедлив е съдът в Русия. А една история за това как човек
