снеговете до едно разбойническо убежище по южните чукари на Дор-ломин. Оттам Турин отново напуснал земята на своето детство и се завърнал в Сирионската долина. Горчилка носел в сърцето си, защото бил навлякъл само още по-тежка участ на своите близки в Дор-ломин и всички се радвали на заминаването му; едничка утеха му оставала: че чрез подвизите на Черния меч бил отворен някога за Морвен пътят към Дориат. И често си казвал на ум: „Значи не за всички са донесли зло тия дела. А и да бях дошъл по-рано, нима нямаше да е по-зле за моите близки? Та нали ако Поясът на Мелиан бъде разкъсан, ще загубят и последната си надежда. Не, по-всичко личи, че тъй е било най-добре; защото сянка хвърлям подире си, където и да отида. Нека Мелиан се грижи за тях. А аз засега ще ги оставя да живеят в покой, далече от сянката.“
И като слязъл от Еред Ветрин, той напразно търсил Финдуилас, бродейки подивял и боязлив като звяр из горите в планинското подножие; дълго дебнал в засада около пътищата на север от Сирионския проход. Ала бил закъснял, защото зимата изличила всички дири и ако все пак намирал следи, те се оказвали стари. Накрая Турин тръгнал на юг покрай Теиглин и се натъкнал на отряд бойци от Бретил, обкръжени от множество орки; втурнал се напред и ги избавил, защото всички орки бягали от Гуртанг. Представил се за бездомен горянин и бретилците му предложили да дойде при тях; той обаче отговорил че е тръгнал да търси дъщерята на Ородрет, Финдуилас от Нарготронд. Тогава предводителят на отряда Дорлас му съобщил скръбната вест за нейната гибел. Защото след падането на Нарготронд бретилците били устроили засада на вражеската войска край Теиглинските бродове с надеждата да избавят робините; ала орките незабавно съсекли всички пленнички, а Финдуилас приковали с копие за едно сухо дърво. Тъй загинала тя и с последен дъх промълвила:
— Кажете на Мормегил, че Финдуилас е тук.
Затуй след битката я погребали близо до онова място и нарекли могилата над нейния гроб Хауд-ен-Елет, що означава могила на елфическата девойка.
Турин помолил да го заведат там и щом достигнал гроба, от скръб рухнал в несвяст само на косъм от смъртта. Тогава Дорлас разбрал по черния меч, чиято слава се носела даже из дебрите на Бретилския лес, както и по скръбта за кралската дъщеря, че този горянин всъщност е Мормегил от Нарготронд, за когото се говорело, че е синът на Хурин от Дор-ломин. Затова горските люде го вдигнали и го отнесли в своето селище. То се намирало зад ограда върху едно възвишение сред гората и го наричали Ефел Брандир върху Амон Обел; защото войната била покосила мнозина от народа на Халет, а тогавашният вожд Брандир, син Хандиров, бил куц по рождение и имал кротка душа, та смятал, че не с ратни подвизи, а с търпение и потайност ще се спасят от могъществото на Севера. Изплашил се той от вестите, що му донесъл Дорлас, а като съзрял Турин върху носилка от клони, мрачен облак се загнездил в сърцето му. Все пак, затрогнат от страданието на клетника, Брандир го приел в собствения си дом и се погрижил за него, понеже бил изкусен целител. С наближаването на пролетта Турин се изтръгнал от мрака и оздравял отново; изправил се на нозе и повярвал, че като е укрит в Бретилския лес, ще може да се отърси от сянката и да скъса с миналото. Затова си избрал новото име Турамбар, което на езика на Върховните елфи означава Повелител на съдбата; помолил горските жители да забравят, че е чужденец и че някога е носил друго име. Обаче не се отказал докрай от битките; не позволявал на орките да се приближават до Теиглинските бродове или Хауд-ен-Елет и им вдъхнал такъв ужас от тия земи, че ги заобикаляли отдалече. Ала черния меч скътал на тайно място и предпочитал да борави с лък и копие.
Напролет в Дориат най-сетне получили нови вести от Нарготронд, тъй като при Тингол дошли да търсят подслон неколцина, които били успели да избягат от поражението и да преживеят някак Лютата зима; и граничните бранители ги отвели право при краля. Едни от новодошлите казвали, че всички врагове са се оттеглили на север, други възразявали, че Глаурунг още се спотайва в чертозите на Фелагунд; трети твърдели, че Мормегил е загинал, четвърти — че е омагьосан от дракона и стои като вкаменен пред портите на Нарготронд. Само за едно нямало спор: още преди да рухне крепостта мнозина в Нарготронд знаели, че Мормегил не е никой друг освен Турин, син на Хурин от Дор-ломин.
Тогава Морвен сякаш загубила разсъдък и без да слуша съветите на Мелиан, препуснала сама из пущинака да дири сина си или поне вести за него. Тингол веднага изпратил Маблунг с отряд опитни следотърсачи да я пазят и да й помагат; на Ниенор обаче наредил да остане в двореца. Ала девойката била наследила безстрашието на майчиния си род; и за зла участ решила, че Морвен може да се завърне, като види дъщеря си да я придружава в премеждията, та се преоблякла като боец от войската на Тингол и тръгнала с онзи обречен отряд.
Настигнали Морвен близо до бреговете на Сирион и Маблунг я помолил да се завърне в Менегрот; но тя била обезумяла и не искала да чуе. Тогава се разкрило идването на Ниенор и въпреки майчината повеля девойката отказала да тръгне назад; волю-неволю Маблунг ги отвел при Здрачните езера, където имало укрити лодки и тъй минали през Сирион. След три дни път се добрали до Хълма на съгледвачите Амон Етир, който някога по заповед на Фелагунд бил издигнат с много труд на една левга от портите на Нарготронд. Там Маблунг оставил конна охрана при жените и им забранил да продължават напред. А сам той като не видял от хълма никакви признаци за близостта на неприятел, слязъл предпазливо с група разузнавачи към Нарог.
Но Глаурунг виждал всяка тяхна стъпка и свирепо налетял право в реката; вдигнали се огромни облаци от зловонни изпарения и сред тях отрядът на Маблунг се лутал заслепен и объркан. А Глаурунг минал на изток от Нарог.
Като видели набега на свирепия дракон, пазачите върху Амон Етир се опитали да отведат жените и час по-скоро да избягат на изток; ала вятърът довял към тях непрогледната мъгла и конете обезумели от драконовото зловоние, та вместо да слушат господарите си, препускали слепешком насам-натам, докато едни загинали от блъскане в дърветата, а други избягали надалеч. Тъй изчезнали двете жени и в Дориат вече никога не узнали що е сполетяло Морвен. А Ниенор паднала от жребеца си, но не пострадала и тръгнала обратно към Амон Етир да изчака Маблунг; най-сетне се изкачила над гнусната мъгла и като се обърнала на запад, погледнала право в очите на дракона, който бил положил глава върху хълма.
Изпървом волята й устояла на страховития му взор, ала Глаурунг напрегнал цялата си мощ и като разбрал коя е, заставил я да го гледа право в очите, а после хвърлил над нея магията на непрогледен мрак и пълна забрава, та да не помни нито какво е преживяла, нито собственото си име, нито названието на каквото и да било; и дълги дни Ниенор не виждала, не чувала и нямала сили да помръдне по своя воля. Накрая Глаурунг я оставил да стои сама върху Амон Етир и се прибрал в Нарготронд.
А Маблунг, който с безумна храброст бил влязъл да разузнае из Фелагундовите чертози, усетил идването на дракона и избягал обратно към Амон Етир. Докато се изкачвал по хълма, слънцето залязло и настанала нощ, а горе не заварил никого, освен Ниенор, изправена сама под звездите като каменно изваяние. Не изричала нито дума и не показвала, че го чува, ала когато я хванал за ръка, тръгнала покорно след него. С безмерна скръб я водел напред Маблунг, макар да му се струвало безсмислено; защото без помощ и двамата скоро щели да загинат сред пущинака.
Но не след дълго срещнали още трима от бойците на Маблунг и заедно се отправили бавно на североизток към границите на Дориат и охранявания мост близо до мястото, където Есгалдуин се вливал в Сирион. С наближаването към Дориат силите на Ниенор постепенно се възвръщали; но все още нито виждала, нито чувала и вървяла като слепец накъдето я поведат. Ала когато достигнали границата, изцъклените й очи най-сетне се затворили и тя заспала; спътниците й я положили върху тревата и тъй като били изтощени до смърт, също налягали да почиват, без да помислят какви заплахи ги дебнат. За беда скоро ги нападнала банда орки — една от многото, които напоследък често върлували досами границите на Дориат. Но в този миг Ниенор си възвърнала слуха и зрението, събудила се от крясъците на орките и с ужас побягнала, за да не я заловят.
Тогава орките я подгонили, а елфите се втурнали подир тях и ги съсекли преди да й сторят зло. Ниенор обаче била обезумяла от страх и бягала по-бързо от сърна, раздирайки тичешком одеждите си, додето останала съвсем гола; тъй я видели за сетен път да тича на север и макар че дълго дирили из пущинака, повече не открили следа от нея. Накрая отчаяният Маблунг се завърнал в Менегрот да разкаже какво е станало. Опечалили се от тая вест сърцата на Тингол и Мелиан; подир туй Маблунг потеглил отново и дълго търсил вести за Морвен и Ниенор, но всичко било напразно.
А Ниенор бягала из горите додето загубила сетни сили, после паднала и заспала; като се събудила, било
