А Ниниел оздравяла напълно и станала снажна хубавица; не се удържал Турамбар и я помолил да му стане жена. Възрадвала се тя; но когато Брандир чул тая вест, сърцето му се свило и рекъл:
— Не бързай! И не мисли лошо за мен, задето те съветвам да изчакаш.
— Каквото и да сториш, не ще помисля лошо за теб — отвърнала Ниниел. — Ала защо ми даваш такъв съвет, мъдри братко?
— Мъдри братко ли? — възкликнал той. — Сакат братко кажи, грозен и недостоен за обич братко. Пък и сам не зная защо. Ала сянка тегне над този човек и затова се боя.
— Имало е сянка — рекла Ниниел, — той сам ми каза. Но е избягал от нея, както и аз. А нима не заслужава обич? Макар днес да живее в мир, не е ли бил някога най-славният пълководец, от когото бягали презглава всички врагове?
— Кой ти каза това? — запитал Брандир.
— Дорлас — отвърнала тя. — Не е ли истина?
— Истина е — рекъл Брандир, ала бил недоволен, защото Дорлас предвождал ония, които желаели пак да нападнат орките. А все още се мъчел да измисли с какво да удържи Ниниел от женитбата; затуй добавил: — Истина, но не цялата; защото той е бил пълководец на Нарготронд, а преди туй дошъл от Севера и казват, че бил син на Хурин Дор-ломински от войнствения Хадоров род. — И виждайки, че сянка минала по лицето й като споменал името, Брандир изтълкувал това погрешно и продължил: — С право би си помислила, Ниниел, че такъв човек вероятно в най-близко време ще тръгне отново на бой, може би далече от тукашните земи. И ако стане тъй, как ще го понесеш? Пази се, защото предчувствам, че влезе ли Турамбар в нова битка, не той, а Сянката ще победи.
— Трудно ще го понеса — отговорила тя, — ала омъжена или не, би ми било еднакво тежко. А като съпруга може би ще открия как да го удържа и да отблъсна сянката.
Все пак словата на Брандир я смутили и тя помолила Турамбар да почака. Удивил се той и го обзела печал; а когато узнал от Ниниел, че Брандир я е посъветвал да не бърза, тъгата му се превърнала в гняв.
Но щом настанала нова пролет, рекъл на Ниниел:
— Времето минава. Чакахме дълго и повече не желая да чакам. Стори каквото ти повелява сърцето, обична Ниниел, ала разбери: нямам друг избор. Или ще се върна да воювам из пущинака, или ще се оженим и вече никога не ще тръгна на бой, освен за да те защитя, ако някакво зло дойде към нашия дом.
Тогава тя склонила на драго сърце, дала му дума и в средата на лятото се венчали; а горяните устроили голям празник и като сватбен дар им построили красива къща върху Амон Обел. Там двамата заживели честито, ала Брандир бил неспокоен и сянката в сърцето му ставала все по-мрачна.
Идването на Глаурунг
Междувременно мощта и злобата на Глаурунг нараснали неимоверно; затлъстял от безделие, сбирал той орките около себе си като дракон-владетел и държал в подчинение цялото Нарготрондско кралство. И преди да свърши годината (третата откакто Турамбар се заселил при горяните), драконът започнал да напада земите, където за известно време бил настанал мир; понеже и Глаурунг, и неговият господар знаели много добре, че в Бретил все още живеят шепа свободни люде — последните от Трите рода, отказващи да се преклонят пред мощта на Севера. А туй не можели да понесат; защото Моргот възнамерявал да покори цял Белерианд и да претърси всяко кътче, та дори и в най-затънтената дупка да не остане жива твар, непоробена от него. Поради това няма значение дали Глаурунг се досещал къде е укрит Хуриновият син или (както твърдят някои) Турин наистина бил успял временно да избяга от Злото око, що го преследвало. Защото в крайна сметка всички съвети на Брандир щели да се окажат безплодни и за Турамбар щяло да има само един избор: да седи със скръстени ръце, додето накрая го хванат като плъх; или да се разкрие и да тръгне на бой.
Но когато в Ефел Брандир пристигнали първите вести за нашествието на орките, той отстъпил пред молбите на Ниниел и не отишъл да се сражава. Защото тя рекла:
— Още не са нападнати домовете ни, както говорихме някога. Казват, че орките били малко. А от Дорлас чух, че преди твоето идване често имало подобни схватки и горяните отблъсквали враговете.
Горяните обаче губели битка подир битка, защото тия орки били от най-гнусните — свирепи и хитри; вече не минавали както преди покрай гората, изпълнявайки други задачи, нито пък нахлували на малки групи, а идвали с твърдата цел да завоюват Бретилския лес. Поради туй Дорлас и неговите бойци били отблъснати с тежки загуби, а орките прекосили Теиглин и почнали да върлуват далеч навътре из горите. Дошъл Дорлас при Турамбар, показал му раните си и рекъл:
— Виж, нима не са ни налегнали тежки времена подир привидния мир, както предричах? И нима ти сам не помоли да те броим за един от нас, вместо за чужденец? Не е ли тази заплаха и твоя? Защото домовете ни не ще останат укрити, ако орките нахлуят още малко насам.
Тогава Турамбар станал, взел отново меча Гуртанг и тръгнал на бой; и като узнали това, горяните се въодушевили и го последвали, та сбрал стотици бойци. После тръгнали да претърсват гората, избили всички орки, които се спотайвали из нея и ги окачили по дърветата около Теиглинските бродове. А когато насреща им тръгнала нова войска, причакали я в засада; тъй много били горяните и тъй велик ужас вдъхвало завръщането на Черния меч, че слисаните орки загубили ума и дума и почти всички паднали убити. Тогава горяните наклали грамадни огньове и изгорили накуп съсечените Морготови войници, а пушекът на тяхната мъст се издигнал към небесата и вятърът го отнесъл на запад. Но неколцина оцелели врагове се завърнали в Нарготронд да разкажат какво ги сполетяло.
Свиреп гняв обзел тогава Глаурунг; но отначало той не предприел нищо и само обмислял каквото бил узнал. Тъй зимата отминала в мир и хората говорели:
— Велик е Черния меч от Бретил, защото пред него паднаха всичките ни врагове.
Ниниел била честита и се радвала на Турамбаровата слава; ала сам той седял умислен и си казвал: „Жребият е хвърлен. Сега идва проверка, в която ще проличи дали заслужавам хвалбите, или туй са само надути слова. Повече няма да бягам. Истински Турамбар ще бъда и със собствената си воля и доблест ще превъзмогна съдбата… или ще загина. Но дори и да падна, поне Глаурунг ще погубя.“
При все това безпокойството не го напускало и той изпратил храбри мъже да разузнават далече наоколо. Защото макар да не било обявено, Турамбар вече се разпореждал като пълноправен владетел на Бретилския лес и никой не слушал Брандир.
Пролетта донесла надежда и хората работели с песен на уста. Ала през тая пролет Ниниел заченала, почнала да линее и радостта й помръкнала. А скоро людете, що понякога излизали отвъд Теиглин, взели да се завръщат със странни вести за големи пожарища из горите в равнината край Нарготронд и горяните недоумявали какво може да означава това.
Не след дълго дошли нови вести: че пожарищата идват на север и че сам Глаурунг ги подпалва. Защото той бил напуснал Нарготронд и бродел по някаква своя работа. Тогава глупците и склонните към празни надежди рекли:
— Остана без армия и най-сетне е поумнял, та се връща там, откъдето дойде.
Други пък казвали:
— Да се надяваме, че ще ни отмине.
Но Турамбар не хранел подобна надежда и знаел, че Глаурунг идва да го търси. Затуй, макар че криел тревогата си от Ниниел, ден и нощ мислел какво да предприеме; а пролетта отминавала и наближило лятото.
Дошъл ден, когато двама мъже дотичали в Ефел Брандир пребледнели от ужас, защото били видели Великия червей.
— Истина е, господарю — рекли те на Турамбар, — вече наближава право към Теиглин. Лежеше сред огромни пламъци и дърветата димяха около него. Зловонието му е непоносимо. И ни се стори, че гнусната му следа се простира на много левги назад към Нарготронд, без да завива нито веднъж, като че идва точно към нас. Що можем да сторим?
— Малко — отвърнал Турамбар, — ала аз вече съм го обмислил. Вашата вест ми носи не страх, а надежда; защото ако наистина продължи право напред без завои, както казвате, тогава има изход за хората с храбри сърца.
