случайна; защото по тия земи все още много неща се случват по волята на Обитателя на дълбините. Анар калува тиелианна!5
С тия думи Нолдорите се обърнали и поели обратно нагоре по дългото стълбище; а Туор стоял неподвижно, додето светлината на тяхната лампа изчезнала и той останал самичък сред непрогледния мрак и грохота на водопада. Сетне сбрал цялата си храброст, опрял лява ръка о каменната стена и поел пипнешком напред — изпървом бавно, ала след туй все по-бързо, защото постепенно привикнал с мрака и не срещал никакви препятствия. Сторило му се, че вървял тъй безкрайно дълго, гнетяла го умора, а не желаел да почива сред чернотата но тунела, но ето че най-сетне зърнал нейде далече напред светлинка; и като забързал напред, излязъл сред тесен процеп между високи скали, където пътят продължавал покрай буйния поток под лъчите на златния залез. Защото Туор бил попаднал в дълбока клисура с високи отвесни стени, водеща право на запад; от безоблачното небе пред него залязващото слънце огрявало клисурата и обливало скалите с огнени езици, а речните води блестели като злато, додето се пенели и разливали по искрящите камъни.
С надежда и радост продължил Туор през тая дълбока долина и скоро открил пътека покрай южната стена, където тесният бряг бил равен и песъчлив. А когато паднала нощ и от реката не се виждало почти нищо, освен отразения звезден блясък в дълбоките вирове, той легнал да си почине; защото не изпитвал страх край тия води, в които бликала мощта на Улмо.
Призори продължил напред без да бърза. Слънцето изгряло зад гърба му, сетне залязло пред него и там, където реката се пенела между канарите или внезапно политала в стръмни водопади, сутрин и вечер играели пъстроцветни дъги. Затуй нарекъл тази клисура Кирит Ниниах.
Тъй вървял бавно напред цели три дни, пиел от хладните води, ала не усещал потребност от храна, макар в реката да имало безброй риби, що блестели като злато и сребро, или пък пъстреели в множество цветове досущ като дъгите из пяната над тях. А на четвъртия ден руслото се разширило и бреговете му станали по-ниски и полегати; реката обаче задълбавала все по-надолу и ускорявала ход, понеже от двете й страни се извисявали дълги хълмове и нови притоци се изливали към Кирит Ниниах в искрящи водопади. Дълго седял там Туор, загледан към въртопите из течението и слушал безкрайния ромон на водите, чак додето отново настанала нощ и по черните небесни друмища над него засияли прохладните бледи звезди. Тогава надигнал глас през шума на реката, плъзнал пръсти по струните на арфата и гласът му се слял с нежния звън, та отекнал от камъка и отразен многократно, полетял над нощните хълмове, за да изпълни тия пусти земи с човешка музика под звездите. Защото макар да не знаел, Туор бил стигнал до Кънтящите планини на Ламот около залива Дренгист. Там в древни времена бил слязъл на суша Феанор и гласовете на неговите бойци се били разлели над северните брегове като могъща гълчава преди първия изгрев на Луната6.
Смаяно млъкнал Туор и песента бавно заглъхнала сред планините, додето настанала тишина. И сред тишината дочул от висините да долита странен крясък. Изпървом си рекъл: „Глас на призрак ще да е туй“, сетне решил: „Не, навярно самотно зверче се жалва из пущинака“; а като чул тоя звук още веднъж, помислил: „Сигурно писка сред мрака незнайна птица“. Скръб безмерна усещал в гласа, ала въпреки туй закопнял да го слуша и да върви подир него, без сам да знае накъде го зове.
На следващото утро чул същия глас над главата си и като погледнал нагоре, зърнал три могъщи бели птици да летят през клисурата срещу западния вятър и силните им криле засияли в лъчите на изгряващото слънце, докато минавали над него с печални крясъци. Тъй видял за пръв път морските чайки, приятелки на Телерите. Изправил се Туор да ги последва, но за да разбере накъде летят, първо се изкатерил по скалата отляво и когато застанал на върха, мощният западен вятър го облъхнал в лицето, та разпилял дългите му коси. С пълни гърди поел той свежия въздух и рекъл:
— Туй ободрява като глътка прохладно вино.
Ала не знаел, че вятърът иде право от Великото море.
Отново тръгнал Туор напред да дири чайките, ала вече вървял високо над реката; а стените на клисурата взели отново да се сближават и ето че стигнал до теснина, изпълнена с грохота на течаща вода. И като погледнал надолу, смаял се от онуй, що зърнал; бесен прилив прииждал отдолу нагоре по теснината, та се сблъсквал с напора на реката и мощна вълна, увенчана с разпокъсана от вятъра пяна, се издигала като стена чак до върха на скалите. Сетне реката отстъпвала назад и вълната нахлувала с рев по нейното русло, заливайки цялата клисура с дълбоки води, из които тътнели като гръмотевици откъртени канари. Тъй писъкът на чайките спасил Туор от гибел сред прилива, който бил много висок по това време на годината, а бурният морски вятър му давал още по-страшна мощ.
Слисал се Туор от гнева на непознатата водна стихия, та завил в южна посока и не достигнал дългите брегове на залива Дренгист, а още няколко дни се лутал из гола и камениста местност; морски ветрове я облъхвали непрестанно и заради туй всички растения, било то треви или храсталаци, се скланяли накъм Изтока. Тъй Туор постепенно навлязъл в Невраст, где някога бил живял Тургон; и накрая изневиделица (понеже скалните зъбери по морския бряг били по-високи от склоновете зад гърба му) достигнал черните канари по края на Средната земя и зърнал Великото море, безбрежния Белегаер. А в този час слънцето потъвало отвъд пределите на света като огромно пожарище; стоял Туор сам-самичък върху канарата с прострени напред ръце и в сърцето му бликал неудържим копнеж. Казват, че той пръв от синовете човешки достигнал Великото море и никой освен Елдарите не е изпитвал тъй силно копнежа по необятната шир.
Дълги дни останал Туор в Невраст и харесал ония земи, понеже планините ги пазели откъм север и изток, а близостта на морето ги дарявала с по-мек и топъл климат от хитлумските равнини. Отдавна бил свикнал да живее като самотен ловец из пущинака, тъй че не страдал от липса на храна; пролетта се разпуквала из Невраст и наоколо безспирно се леели гласовете на птици — както ония, що обитавали в безчетно множество по морските брегове, тъй и ятата от мочурищата из низините около Линаевен; ала безлюдно било по онова време, та ни елф, ни човек нарушавал с вик или песен покоя на равнината.
Стигнал Туор чак до голямото езеро, ала водите били недостъпни поради мочурищата и тръстиковите гъсталаци, що ги обграждали отвсякъде; затуй скоро им обърнал гръб и се върнал към бреговете, понеже Морето го влечало тъй силно, че не желаел да остава задълго там, где не се чувал шумът на прибоя. И по крайбрежието открил най-напред следи от древни обиталища на Нолдорите. Защото сред високите, изваяни от морето канари на юг от Дренгист имало множество закътани заливчета с бели пясъчни плажове между лъскави черни скали и Туор неведнъж забелязвал, че в камъка са изсечени стъпала; а край вълните намирал полуразрушени пристани от грамадни каменни блокове, до които някога били хвърляли котва елфическите кораби. Дълго се задържал по ония места и гледал вечно променливото море, докато наоколо бавно отминавала пролетта, подир нея се търкулнало и лятото, здрач паднал над Белерианд и наближила съдбовната есен за Нарготронд.
А птиците може би усещали отдалече идващата свирепа зима7; ония от тях, що отлитат на юг, взели да се събират по-рано от друг път, а другите, що вият гнезда на север, почнали да се връщат в Невраст. И един ден, както седял на брега, Туор чул шум и свистене на мощни криле, а като повдигнал глава, видял как клин от седем бели лебеда се носи бързо на юг. Ала щом стигнали над него, те описали кръг, после внезапно слезли надолу и с мощен плясък кацнали сред вълните.
Обичал Туор тези птици, които познавал от мъгливите езера на Митрим; а освен туй лебедът бил символ на Анаел и неговия народ. Станал тогава да ги поздрави и се провикнал към тях с радост и почуда, защото никога не бил виждал тъй едри и величави птици; ала те плеснали с криле и надали дрезгави крясъци, сякаш му били сърдити и искали да го прогонят от бреговете. Сетне шумно литнали над водата и профучали покрай главата му, та напорът на мощните им криле го облъхнал като бурен вятър; и в широк кръг се издигнали нагоре из въздуха, а сетне отминали на юг.
Тогава Туор извикал:
— Ето още една поличба, че предълго съм се забавил по тия места.
Изкатерил се тутакси върху канарата и оттам съзрял как лебедите кръжат из висинето; но щом тръгнал на юг да ги последва, те бързо отлетели.
Цели седем дни вървял Туор на юг покрай вълните и всяка сутрин призори го събуждал плясък на криле откъм небето, а през деня лебедите отлитали надалеч, та трябвало да ги догонва. А скалите наоколо
