Едуардо Гайего, Гийем Санчес
След бедствието
3799 година
Ангелът летеше над морето от живак и отраженията му очертаваха сребърна мрежа върху големите му крила. Не беше сам. Останалите от неговия вид изпълваха небето с усмивките си и апатично се издигаха нагоре, след това се спускаха с ужасяващо пикиране, за да докоснат мързеливите вълни или просто предоставяха на вятъра да целува кожата им. Малко по малко, сякаш без намерение, игрите и палавостта им се превърнаха в танци на чифтосване. Величествеността им отстъпи място на нервност, на ловки движения на телата им и на ловно преследване в търсене на жертви за партньори. Околната среда като че ли започна да вибрира от желание. Ангелът прелетя край един от своите другари и докосна хълбока му с края на крилото си, погалвайки го с лекотата на бриз. След това двамата любовника много внимателно преплетоха телата си и започнаха да летят като едно цяло. Извършването на…
КЛИК!
— Господа пасажери, нека да пристъпим към присъединяване към совалката, която ще ни отведе на планетата. Стандартният протокол на сигурност изисква изключване от виртуални сценарии; извинете за безпокойството, което ви бe причинeно. Моля, заемете предварително определените ви места за излизане от кораба съгласно инструкцията, която се намира във вашите кабини. Надяваме се, че сте се насладили на приятния полет.
— Свинщини — изруга Дамасо Итуриага, полузамаян от рязкостта на прекъсването, свали тънката биометлна лента, която опасваше челото му и я запокити небрежно върху масичката до него. След това седна на неудобния креват и изчака няколко секунди, докато главозамайването му попремине.
„Една добра компания за превози никога нямаше да си го позволи. Но, разбира се, собствения ми бюджет стигна само за пътуване с третокласен кораб. А на него съгласно закона на Мърфи ме изключиха в най-добрия момент.“ Той се опита да се успокои и продължи с мислите: „Във всеки случай виртуалният им репертоар не беше кой знае какво. Прекалено излязъл от употреба.“
Мозъкът му накрая се убеди, че няма криле на гърба си и се намира в прозаичния реален свят. Той подреди вещите си, приготви багажа и го натовари на един от роботите-прислужници, обслужващи транспортния кораб. После прочете инструкциите за напускането му и излезе от кабината с вяла стъпка.
Итурига бе последния пасажер, който напусна кораба. Проходът, който го свързваше със совалката представляваше прозрачна полимерна тръба и впечатлението, че плува в пространството беше доста досадно. Той прокле инженерите, които бяха имали такава щастлива идея. Зави му се свят, състоянието на безтегловност провокираше напъни на повръщане, а беше забравил да си постави като предпазна мярка пластира против замайване. Той премина през тръбата възможно най-бързо, без да се взира във великолепието на облаците и океаните, които се намираха под краката му.
Изкуствената гравитация на совалката възвърна стомаха му на мястото си. Итурига изсуши потта по челото си, потърси своето място и рухна на него. След известно време спокойствието му се възвърна и вече можеше да огледа другарите си по нещастие. Беше прекарал времето на полета в каютата си, включен към виртуалната реалност, без възможност за каквито и да е контакти с останалите пасажери. Преходът бе извършен и сега си даваше сметка, че му изглеждаше твърде странен. Веднага си спомни защо.
Ламарк беше съвсем наскоро тераформирана планета, преобразувана като подобие на старата Земя и все още не бе достатъчно населена. Броят на заселниците не стигаше и до цифрата 5000. Новите светове като този бяха идеални за настаняване на бежанците от някоя от безбройните войни, разпръснати по периферията на опознатия космос. Поради падналите в битките и смъртните присъди, изпълнени от врага, броят на мъжете беше станал оскъден. На останалите живи жени и деца предстоеше трудната задача да се установят на друго място.
Реалността изглеждаше жестока. Никоя от околните представителки на женския пол не се бе накичила с екзотични дрехи, бебетата плачеха в хор, по-големите от тях се опитваха да се катерят по седалките, смееха се и пискаха. Щеше да бъде по лошо, ако не бяха завързани с предпазни колани, все пак това намаляваше хаоса.
— Господине, и вие ли слизате на планетата?
Итуриага забави отговора си няколко секунди, докато си даде сметка, че питат именно него, а това беше необичайно. Както и за всеки друг цивилизован човек, който най-вече уважава частния си живот над всичко останало. На Вега и Ригел хората се занимаваха с техните работи и нямаха навика да безпокоят другите. Той отново се почувства неразположен.
Момичето беше слабичко, с големи черни очи, със съразмерни форми и странни татуировки върху шията си, които вероятно означаваха нещо в родния му свят. С чувство на неудобство, той й отвърна:
— Мисля, че е очевидно — заяви, но веднага прецени, че бе прозвучал заядливо и добави: — Ще се заема с училището.
— Ах, вие сте учител!
Итуриага кимна разсеяно и отново се потопи в мислите си. По-късно си даде сметка, че присъствието му бе произвело ефект върху пасажерите. Фразата „Чу ли, той е учител“ обикаляше между децата като нещо необичайно. Те утихнаха и се опитаха да изглеждат сериозни и възпитани. При такава реакция Итуриага се запита дали в родният им свят методите на обучение включваха телесни наказания? Но все пак се чувстваше удовлетворен от случилото се.
Новата му длъжност се оказа по-лоша, отколкото си я бе представял, а дори и името на планетата му звучеше прекалено педантично — Ламарк. Придобитите нрави на заселниците бяха преминали и в тяхното поколение. Културната еволюция беше ламаркианска и нямаше нищо общо с теорията на дарвинизма. Бе претенциозна и доста глупава.
На тази планета даже нямаше правителство, достойно да носи такова име. Всички решения се вземаха на Ултерия, която се намираше на шестнадесет светлинни години разстояние. Ламарк се обитаваше от техници и семействата им, и от малък бюрократичен апарат. Откакто бе обявена за екологично стабилна планета, на нея бяха пристигнали първите малобройни колонисти, които донякъде бяха останали излъгани. В по-голямата си част, населението й беше възрастно. Свят, в който тераформирането все още не бе напълно завършено, не беше най-подходящото място за деца. Главната част от местния детски контингент бе по- малобройна от децата на новопристигналите имигранти. А това го устройваше, щеше да изисква по-малко работа.
В посрещането му нямаше нищо по-специално. След това един любезен техник направи заедно с него обиколка на града, показа му малкото забележителности, на които би трябвало да се удивлява и накрая го придружи до главната сграда, чиято чудовищна архитектектурна планировка напомняше за несъразмерна морска звезда. Училището се намираше в един от лъчовете й. В останалите бяха разположени центрове за комуникация, канцеларии и квартири на персонала.
Итуриага огледа новия си дом и го намери за задоволителен. Мебелите му се сториха произведени в малко спартански стил, но помещенията бяха обширни и функционални. Без много да бърза, той изследва съдържанието на жилището. Голямо легло, разпределител за напитки и храна, добре обзаведена баня и най-вече, квантова връзка с мрежата. Какво повече можеше да се иска?
След като се изкъпа, той поръча менюто за деня. Докато преглеждаше местните новини, успя да изгълта шестте разновидности на сервираната протеинова супа. Самите новини не съдържаха кой знае каква информация и скоро се почувства отегчен. Така че се излегна в леглото и веднага постави на главата си мозъчен интерфейс.
Стаята изчезна и Итуриага се оказа в добре познатото му неограничено пространство — входа към Мрежата. Идентифицира се, отправи мислено поискване и различните менюта се разпиляха около него като облачета с цветове на дъга. През днешният ден се чувстваше като авантюрист, така че мързеливо влезе в
