Пианистът става инвалид, ако загуби дори само върха на някой от пръстите си и то на лявата ръка, докато един атлет в някоя дисциплина може да страда от повече недъзи и пак да на върха. Затова именно не може да се очертае точна граница между инвалидите и здравите — нещата винаги трябва да се поставят в конкретната им среда. Това обаче не трябва да пречи на нашето общество да включва в своите програми най-доброто за хората с проблеми. Ние не говорим само за физически недъзи и на това трябва да се обърне особено внимание.
Инвалидите съставляват поне 10% от световното население, според изчисления на ООН. В това число са включени всички онези, които са преживели някаква злополука, травма или болест, водеща до дълготрайни физически или умствени промени. Докато инвалидността е характерна за индустриализираните и развиващите са страни, причините като че ли са различни. В развиващите се страни е по-вероятно инвалидността да е причинена от болести, недохранване или войни. Дегенеративните болести, свързани с напредването на възрастта, са основните причини за инвалидността в индустриализираните страни. Тук именно четвъртата възраст влиза в ролята си — тя често се съпътства от засилено влошаване на здравето. Независимо от това, четвъртата възраст няма нищо общо с развитието на „безсилието“ — тя е просто термин, с който се прави разлика между онова, които наричахме „трета възраст“, и хората, които сега са много или „супер“ стари.
Според едно изследване на френската застрахователна компания SCOR дълготрайните застраховки „зависимост“ при 70 годишните са по-малко от 5% и не надвишават 10% преди 80-годишна възраст като реализация на застраховката. Това означава, че дори и възрастните хора чувстват голяма независимост и относително добро здраве. Окончателният физически срив настъпва след 80-те години, след което само в рамките на 15 години цифрата се качва на 50%.
Инвалидността често се свързва с бедността дори и в индустриализираните страни. В САЩ афроамериканците и коренните американци са предразположени към инвалидност два пъти повече от белите, а децата в бедните семейства са с 13% по-недоразвити умствено в сравнение с децата на семействата със средни и над средни доходи. Тези данни са приблизително еднакви с данните от почти всички региони на света.
Като капак на и без това незавидно състояние, инвалидите имат да преодоляват редица бариери по пътя си към социално и икономическо участие в живота: техният достъп до образованието е ограничен и оттам възможностите им за намиране на работа. В отговор на това положение някои страни са приели мерки за подобряване на възможностите за просперитет на инвалидите. В Германия е определена квота за наемане на инвалиди на работа — 6% в обществения и 6% в частния сектор. Законът за „Американците с недъзи“ от 1992 г. предписва редица стандарти за трудовия живот на инвалидите в САЩ.
Развитието на технологиите и особено развитието на информационните технологии в производствените процеси и все повечето работни места в производството „без физически труд“ увеличават възможностите на физически недъгавите хора. Докато в миналото голяма част от труда се е бил тежък и изнурителен, и производителността е била свързана с доминирането на механически действия, при новата обслужваща икономика работните места все повече представляват точки, където се концентрира информация и познание. Подобна работа може да с извършва от много инвалиди точно така, както биха я вършили и здравите им колеги. В някои случаи, особено при хората с висока степен на инвалидност или пък страдащи от умствени недостатъци, непреодолими трудности все пак ще има, но в огромната си част нещата са се променили и ще продължават да се променят.
4.12. Многослойната система на работа
Ние можем да подчертаваме обстоятелството, че при обслужващата икономика самозадоволяването и доброволните дейности имат определена икономическа стойност, но е очевидно също, че в едно модерно постиндустриално общество една значителна част от икономическата дейност ще остане организирана около парите. От гледна точка на заетостта това би означавало, че комбинацията от индивидуалната и обществена изобретателност трябва да цели натоварването на всяко човешко същество поне с минимум платен труд. Това би представлявал труд, който ние наричаме „първия слой“ производствена дейност.
„Вторият слой“ производствена дейност се състои от целия вложен платен труд над или вместо първия слой или ниво. Този втори слой трябва да е напълно свободен от гледна точка на държавната намеса, освен ако трябва да се вкарат нови законови рамки. Може би за огромна част от работещите, дейностите от второ ниво ще направят производствените дейности от първо ниво ненужни. Ако даден човек поиска, той може да комбинира няколко дейности от второ ниво, вместо да остава само с един ангажимент.
„Третият слой“ производствена дейност за всички нас ще представлява самозадоволяването и неплатения доброволен труд. Последните са взаимозависими доста често и особено в модерната обслужваща икономика представляват ключът към ефективното функциониране и развитие на монетаризираната система.
Тук трябва да подчертаем, и това е приоритетен въпрос, че е нужно на всеки индивид, който е в състояние да работи, да му се даде максимална възможност да развие каквито иска производствени дейности.
Трите слоя (нива) на производствена дейност ще бъдат организирани различно през различните периоди на жизнения цикъл — от 18 до 72 годишна възраст. Младите отдавна търсят „частично“ работно време, което ще им даде независимост и опит в работата, докато не са завършили образованието си. По- старите имат още много да дадат на обществото и на 60 годишна възраст не могат да видят бъдещето си като „20 години почивка оттук нататък“, дори когато държавата или някаква друга институция им е предоставила гаранции за това.
Под внимание трябва да вземем още две много важни особености. Първата е, че тъкмо понеже обслужващите функции и работни места представляват около 80% от платения труд в днешните общества, сами по себе си те могат да доведат до ситуация на пълна заетост — нещо, което още от сега е несъстоятелно. И още веднъж — основната грешка изглежда е в това, че се извличат закони от концепции, валидни по времето на индустриалната революция. Вярно, че по време на класическата индустриална революция всяка нова технология, която поставя ограничение или прави даден процес или продукт излишен, най-вероятно създава много нови работни места чрез насърчаването на редица нови възможности. Но независимо от това, този напредък и положителният резултат от него върху заетостта се постигат при различни условия.
Онова, което трябва да се има предвид, е структурата на производството на богатство при обслужващата икономика. Много дейности, основани на платения труд, са изхвърлени или преобразувани в други видове дейности, които се извършват извън монетаризираната система. За да видим ясно за какво става дума, ни е нужна нова политикономика (икономикс). Нов „икономикс“, който отчита нивата на ефективност на монетарната система и техните граници и трансформацията им в немонетаризирани производствени системи.
Другото, което трябва да имаме предвид, е използването на пазара като краен арбитър дотолкова, че ограничаването на социалните програми е цената, която трябва да се плати за свалянето на заплатите толкова ниско, че да се „попива“ всяка безработица. Нужно ни е да разберем доколко при тези условия напълно платеният „свободен“ труд реално повишава нивото на обществената бедност. И тук ниското заплащане е приемливо само ако другите два вида дейности — немонетаризираното самостоятелно производство (самозадоволяване) и немонетаризираните доброволни дейности създават достатъчно богатство да поддържат жизнения стандарт на относително приемливо ниво. Нужно ни е да изградим
