празна.
— Капитане! — крещеше Келвин. — Това ми струваше пет години нерви и половината ми заплата за адвокати — вече говореше през сълзи.
— Ще се побъркам! — изръмжа Капитана и хукна навън.
Последваха го до един.
След един час разправия решиха, че няма да се изпускат от очи, а след това ще направят обиск. На всеки пет минути Капитана молеше виновния да си признае, обещавайки, че няма да го накаже. Макар че ако виновен беше
Роберт, физиономията на Мартин не предвещаваше нищо добро за него…
Гхостът беше объркан. Той беше убеден, че като унищожи толкова важни за съществата предмети, смъртта им беше сигурна. А при тях само се ускори обмяната на веществата. „Всеки може да сгреши“ — помисли си.
Същевременно още от самото начало му се видя подозрителна лекотата, с която ги разшифрова телепатично. Вероятно бяха предварително подготвени и съответно обучени. Реши по-нататък да действа открито. А сетне, като го нападнат, да ги унищожи по обичайния начин. Отсега беше доволен, че ще попълни кървавата си колекция с нови образци.
Шестимата закусваха сред мрачно мълчание. Гледаха се изпод вежди и през демонстративната любезност прозираше опасността нечия чиния да кацне върху нечие лице.
Гхостът, който се показа на масата във вид на светлинен стълб, първоначално не направи никакво впечатление. Само Келвин се задави със супата си. Но гласът, който се обади в мозъците им, предизвика панически страх.
— Дойдох да ви унищожа — гърмеше в главите им. — Отбранявайте се, както се полага на разумни същества.
— Гошподине, пошлушайте… — започна Роберт, обаче експлозията, която изби солидна част от стената, прекъсна речта му.
— Това бяха само малка част от моите възможности! — отсече светлинния стълб. — Сражавайте се! — изкрещя и придоби зеленикав оттенък.
Беше молекулното поле, вечното оръжие на гхостовете. За миг настана тишина. Стълбът сякаш чакаше.
— Бягайте! — викна Капитанът, блъсна масата и хукна към коридора.
Останалите това и чакаха. Натрупах се при вратата едновременно, всеки искаше да излезе и никой не отстъпваше. Най-накрая се измъкнаха и се разбягаха из кораба.
— Във верига! — крещеше Мартин, който явно беше объркал нещата, понеже се опитваше да се скрие в едно шкафче, още на пръв поглед два пъти по-малко от него самия.
Келвин напусна кухнята на четири крака и без да губи време, се носеше в същата позиция към асансьора. Останалите също изчезнаха по твърде оригинален начин.
Гхостът застина неподвижно. Стана нещо, което, логично погледнато, не биваше да се случва. Интелигентните същества не се бореха за живота си, а се разбягваха в паника. Никога, откакто се помнеше, никой не беше постъпвал така. Просто невероятно! Гхостът още веднъж огледа помещението и затрепери. Очаквайки нападение, той се беше обвил с молекулно поле което унищожаваше живата материя. При атака полето би се разредило върху нападателите, а сега … Сега той беше затворен вътре в полето като какавида в пашкул и ако в течение на близките няколко минути не намереше жива материя, то щеше да се разреди върху самия него. Гхостът разбра, че е попаднал в собствения си капан. сериозно разтревожен, той отплува в коридора. Най-близкото същество се пъхаше в малкото шкафче. Като го видя, изкрещя пронизително и извърши чудо, затваряйки вратичката.
Напъхал се между два добре смазани робота, Мартин не знаеше, че е в безопасност. Заобиколен от молекулното поле, Гхостът не можеше нито да прониква през материята, нито да поразява с енергийни удари. Като горящ храст той прелетя по целия етаж, но не намери никого. Оставаше му само минута. Смъкна се по шахтата на асансьора и се натъкна на Гармински и
Капитана, които измъкваха от склада експлодера.
Ръцете на младия електроник трепереха така, че първият залп се размина с появяващия се Гхост с цял метър но улучи вратата на склада с хранителни продукти. В дупката се показа бледото лице на Роберт. Като видя, че Гхостът се насочва към него, той хвърли бурканите с майонеза, които държеше, и се пъхна в хладилника.
Отчаян, Гхостът се обърна и се насочи към Капитана. Той хукна към асансьора, но се подхлъзна на размазаната по пода майонеза и се просна на пода. Направи го тъкмо навреме, тъй като в същия момент над главата му просвистя вторият залп на експлодера в ръцете на Гармински. Тизи път той изкърти вратата на кабината за биологично регенериране. От шкафовете до вратата изпопадаха изпогорели магнетофонни ролки. Гхостът не пострада, но залпът го изненада и го накара да спре за миг, а това беше пагубно за него.
Разбра, че е загубил властта си над полето, което започна вихрено да се усуква около него. страхът го разтърси. с последно усилие на волята си той прати към охкащия на пода Капитан телепатичен лъч. С остатъка от съзнанието си почувства какво е нещото, което това същество винаги се е бояло да не загуби, и вече загивайки, унищожи това нещо с последния си енергиен имплулс. После блесна с черни искри и изчезна.
В коридора се възцари спокойствие. Гармински вървеше към Капитана на зиг-заг, убеден, че именно той е обезвредил чудовището. Повтаряше, че не му се полага никаква награда и че това е било негово задължение. Капитана още не беше дошъл на себе си и гледаше носталгично изцапаните си с майонеза панталони.
— Шефе, за бога — изкрещя от склада Богдан. — Знаете ли какво е направил този бандит?
Капитанът само мрачно поклати глава.
— Съсипал е целият ви запас от уиски. — обясни Богдан и освободи Роберт от хладилника.
Капитанът вдигна очи „към небето“.
— Ох какъв мерзавец. — прошепна към шкафчето, от вътрешността на което се чуваха виковете на заклещилия се Мартин…
Това са последните слова на историята, която днес вече почти никой не разбира до край. Обаче едно е сигурно. Расата на земляните трябва да се избягва и затова, щом те се появят, ние напускаме планети и слънчеви системи, за да не открият нашето присъствие. Трябва да попадат само на необитаеми планети и мъртви луни — само така ще им попречим да ни открият.
----
Превод: Лина Василева
Набор: Дамян Огнянов (dog)
Диктор: Тодор Гайдаров (tosho)
Дата: 21 Май 1994
Час: 01:20 АМ
^^^^^^^^ :-)) — Григор
Информация за текста
© Анджей Джевински
© Анджей Жемянски
