Мъртва поезия

читателят не разбира каква е връзката между един и друг. Липсва оня връв, която би ги съединила, липсва една художествена идея, която те да отразят и към която да бъдат насочени. Затова думите тук са подчинени само на ритъма, но не и на някаква мисъл. Резултатът от всичко това в поезията на Лилиев и неговите събратя е, разбира се, един куп безсмислици. От този куп ние ще извадим само няколко.

Лилиев се оплаква в едно стихотворение, че:

… нечути заглъхват молбите,
отронени в мрака без глас.

Как може да заглъхват и кой е виновен, че не са чути молбите, щом като са отронени без глас?

На друго място от „Лунни петна“ се среща и това петно:

Невидими ръце въздишат
и пръсти призрачни горят
по ссухрени листа и пишат
слова дозели в стръмний път
на тъмна и несметна мисъл,
родена в сънните недра
на мойто утро без зора
сред моя заник неподписан.

Запрете трепетни ръце
безумни устрем на безкрая!
Напразно мразното сърце
в неверни сънища гадае
утехите на свойто късно.
Угасва пламенната скръб
и плаче звънкият съсъд
на моя стих без жал разкъсан.

Има ли тук някаква макар „тъмна и нещастна мисъл“?

От Стубел биха могли да се вземат много примери, взимаме само един и той е достатъчен. В последния му цикъл „Седем нощи“ стои стихотворението „Късно“ и в него следното четиристишие:

Когато забие есенния дъжд във котлите,
Сред тънките свирки на вятъра с мъка наляни,
И вият над двора и слизат на къщи орлите,
От вечния праздник, от огън и злато пияни.

У този поет орлите не се вият, а „вият“, тъй както вият и вълците в третото четиристишие на същото стихотворение. Това е навярно защото те са пияни от вечния праздник, от злато и огън, а може би и защото ако се притуреше едно „се“, амфибрахият щеше да стане анапест.

Останалите два-три примера взимаме от сбирката „Пролетен вятър“ на Н. Фурнаджиев, поет на „силни образи“:

И разправям на моите биволи
с колко черна любов ги обичам…

И на „трагични“ сравнения:

Като свиня нощта се черна тръшна…
Като крави в нощта, като крави във кърви окъпа ни.

С една дума, поет със силно и трагично скотовъдно въображение.

На 11 стр. от тоя „Пролетен вятър“ е стихотв. „В кръчмата“ и там

ракията е бяла като гибел.

Ракията да е гибелна е понятно, макар и от гледището на въздържателите, но тук ракията не се сравнява с гибелта, а цветът на ракията — с белия цвят. Значи: гибелта е бяла като ракия.

На стр. 13:

Падат, стават и хора и улици
и дървета и гробища черни
от безкрайните смели приумици
на вечерния вятър неверен.

Разбираме, че могат да падат и да стават хората, разбираме дори, че и дърветата падат и стават — вятърът ги превива — но да падат и да стават и улиците, и гробищата: това вече са вятърничави приумици на самия поет.

Свършваме с примерите: те стигат, за да се подкрепи казаното по-горе…

Може би някой ще се изхитри и ще каже, че не трябва да се разглеждат стихотворения по такъв начин, че една лирическа творба не трябва да се подлага на логически разбор, а трябва да се почувствува нейният „трепет“ и т.н. И да заговори за непосредственост и интуиция, да заприказва за вдъхновението така, както да го е имал всеки ден след ядене.

Може би за чувството и интуицията на такъв човек тия стихове да са великолепни, но от гледището поне на разума те са невъзможни.

И защо най-сетне безумието на един Достоевски и дълбочината на един Пушкин да намират ясна и логически правилна форма, а „чувството“ на Лилиев, Стубел и Фурнаджиев да не може?

,

Информация за текста

© 1925 Атанас Далчев