Сатарина той спря.
— Ами дали да не влезем при стария дон? — попита той.
— Съвсем не виждам защо трима благородни донове да не влязат при стария дон Сатарина — каза дон Сера.
Дон Тамео отвори очи.
— Щом сме на кралска служба — заяви той, — трябва винаги да гледаме бъдещето. Д-дон Сатарина е изминат етап. Напред, благородни донове! Трябва да вървя на пост…
— Напред — съгласи се Румата.
Дон Тамео отново обори глава на гърдите си и вече не се събуди. Дон Сера разказваше за любовните си победи, като свиваше пръст след пръст. Така се довлякоха до двореца. В караулното помещение Румата с облекчение постави дон Тамео на скамейката, а дон Сера седна на масата, небрежно отмести купчина заповеди, подписани от краля, и заяви, че най-после дошло време да си пийнат студено ируканско. Нека стопанинът дотъркаля бъчвата, заповяда той, а тези момчета (той посочи гвардейците от караула, които играеха на карти на другата маса) да дойдат тук. Дойде началникът на караула, лейтенант от гвардейската рота. Той дълго се взира в дон Тамео и оглежда дон Сера; и когато дон Сера го запита «защо увехнаха цветята в градината на любовта», реши, че сега май не бива да ги изпраща на пост. Нека си полежат така.
Румата изгуби от лейтенанта две жълтици и поговори с него за новите формени презрамки и за начините за острене на мечове. Между другото той подметна, че се кани да се отбие при дон Сатарина, който има оръжие, наострено по старинен начин, а беше много огорчен, когато научи, че почтеният велможа съвсем се побъркал: преди месец освободил всичките си пленници, разпуснал дружината, а изключително богатия си арсенал от напитки предал безвъзмездно на хазната. Сто и две годишният старец заявил, че смята да посвети остатъка от живота си на добри дела и сега вероятно няма да я кара дълго.
След като се сбогува с лейтенанта, Румата излезе от двореца и се запъти към пристанището. Той заобикаляше локвите и прескачаше ямите, пълни със зеленясала вода, грубо разблъскваше зазяпалите се хора от простолюдието, намигаше на девойките, на които външността му очевидно правеше голямо впечатление, поздравяваше с поклон дамите в носилките, приятелски се здрависваше с познатите дворяни и нарочно не забелязваше сивите щурмоваци.
Той направи малко отклонение, за да се отбие в Патриотичното училище. Това училище беше основано преди две години със средства на дон Реба, за да се подготвят издънките на дребните феодали и търговци за военни и административни кадри. Сградата беше каменна, съвременна по строеж, без колони и барелефи, с дебели стени, с тесни като бойници прозорци, с полукръгли кули от двете страни на главния вход. В слуай на нужда хората в сградата можеха да се отбраняват доста време.
Румата се изкачи по тесните стъпала на втория етаж, шпорите му задрънчаха по камъка и покрай класните стаи той се отправи към кабинета на директора на училището. От класните стаи се чуваше врява, скандиране. «Какъв е кралят? — Светло величество. Какви са министрите? — Верни, които не знаят какво е съмнение…», «… И бог, нашият създател, каза: „Ще те прокълна“. И го прокле…», «… А когато рогът изсвири два пъти, пръснете се по двама във верига и наведете копията…», «… А когато изтезаваният изпадне в безсъзнание, разпитът без престараване да се прекрати…»
Училище, мислеше си Румата. Гнездо на мъдростта. Опора на културата…
Без да почука, той бутна ниската сводеста врата и влезе в кабинета, тъмен и студен като зимник. Иззад огромната маса, отрупана с книжа и пръчки за наказание, насреща му изскочи дълъг, недодялан човек, плешив, с хлътнали очи, стегнат в тесен сив мундир с отличителните знаци на Министерството за защита на короната. Това именно беше директорът на Патриотичното училище, ученият отец Кин, садистът убиец, станал монах, автор на «Трактат за доноса», който беше направил впечатление на дон Реба.
Румата отвърна небрежно на прекалено красноречивия поздрав, седна в креслото и сложи крак върху крак. Отец Кин остана прав, приведен в почтително-внимателна поза.
— Как върви работата? — попита Румата благосклонно. — Едни граматици колим, други учим, а?
Отец Кин отвори широко усмихната уста.
— Граматикът не е враг на краля — каза той. — Враг на краля е граматикът мечтател, граматикът, който се съмнява, невярващият граматик. А ние тук…
— Добре де, добре — каза Румата. — Вярвам. Какво пописваш? Четох трактата ти — полезна книга, но глупава. Как си могъл? Не е хубаво. Директор!…
— Старах се да блесна не с ум — с достойнство отвърна отец Кин. — Единствената ми цел беше да допринеса полза на държавата. Не са ни потребни умни хора. Потребни са ни верни. И ние…
— Добре, добре — каза Румата. — Вярвам. Та пишеш ли нещо ново или не?
— Готвя се да представя на министъра размишление за новата държава, за която вземам като образец Областта на Светия орден.
— Какво си намислил? — учуди се Румата. — Искаш да направиш всички ни монаси?…
Отец Кин стисна ръце и се наведе напред.
— Позволете да ви обясня, благородни дон — разпалено каза той, като облиза устните си. — Същността е в съвсем друго нещо. Същността е в основните принципи на новата държава. Принципите са прости и те са само три: сляпа вяра в непогрешимостта на законите, безпрекословно подчинение на същите, а също така усърдно наблюдение от всеки над всички.
— Хм — каза Румата. — И защо?
— Как «защо»?
— Все пак си глупав — каза Румата. — Добре де, вярвам. Но за какво бях дошел?… Да! Утре ще приемеш двама нови преподаватели. Казват се: отец Тара, много почтен старец, занимава се с… космография, и брат Нанин, също верен човек, силен е в историята. Те са мои хора и ги приеми учтиво. Ето ти гаранцията. — Той хвърли на масата една звънтяща кесия. — Твоят дял тук е пет жълтици… Ясно ли ти е?
— Да, благородни дон — каза отец Кин.
Румата се прозя и се озърна.
— Добре че си разбрал — каза той. — Баща ми, кой знае защо, много обичаше тези хора и ми завеща да подредя живота им. Но обясни ми, учени човече, откъде в един благороден дон може да има такава привързаност към един граматик?
— Възможно е да имат някакви особени заслуги? — предположи отец Кин.
— За какво намекваш? — подозрително попита Румата. — Защо пък не? Да… Някаква там хубавичка дъщеря или сестра… Ти, разбира се, тук нямаш вино?
Отец Кин виновно разпери ръце. Румата взе от масата едно от листчетата и известно време го държа пред очите си.
— «Сподпомагание»… — прочете той. — Умници! — Той изпусна листчето на пода и стана. — Внимавай твоята учена паплач тук да не ги обижда. Аз някога ще ги навестя и ако науча… — Той стисна юмрук под носа на отец Кин. — Хайде, хайде, не бой се, няма…
Отец Кин почтително се ухили. Румата му кимна и тръгна към вратата, драскайки пода с шпорите.
На улица «Премногоблагодарности» той се отби в оръжейния магазин, купи си нови халки за ножницата, опита чифт кинжали (хвърли ги към стената, изпробва ги на дланта си — не му харесаха), после поседна на тезгяха и си поговори със съдържателя, отец Гаук. Отец Гаук имаше тъжни добри очи и мънички бледи ръце, покрити с неизмити мастилени петна. Румата поспори малко с него за стиховете на Цурен, чу интересен коментар към стиха «Като лист увехнал пада ми в душата…», помоли го да му прочете нещо ново и като повъздиша заедно с автора над неизказано тъжните строфи, преди тръгване издекламира: «Да бъдеш или да не бъдеш» в свой превод на ирукански.
— Свети Мика! — извика разпаленият отец Гаук. — Чии са тези стихове?
— Мои — каза Румата и излезе.
Той се отби в «Сива радост», изпи чаша арканарски киселаш, плесна лекичко стопанката по бузата, с леко движение на меча преобърна масичката на щатния доносчик, който пулеше в него тъпите си очи, после отиде навътре в един ъгъл и намери там дрипаво брадато човече с мастилница на шията.
— Здравей, брат Нанин — каза той. — Колко молби написа днес?
Брат Нанин стеснително се усмихна. Показаха се дребните му развалени зъби.
