на задната седалка и застена. Торбата така и не беше пуснал. Редрик вдигна от земята и хвърли отгоре му защитната мушама. Барбридж беше успял да примъкне и мушамата.
Редрик извади фенерчето и походи назад-напред по банкета, разглеждаше следите. Общо взето, следи нямаше. Като изскочи на шосето, ландроувърът беше стъпкал високата трева, но след няколко часа тази трева трябваше да се изправи. Около мястото, където стоеше патрулната кола, се въргаляха огромно количество фасове. Редрик си спомни, че отдавна му се пуши, извади цигара и запали, макар че сега от всичко най-много му се искаше да скочи в колата и да кара, да кара, по-скоро далеч оттук. Но да кара засега не биваше. Всичко трябваше да върши бавно и предпазливо.
— Какво правиш бе? — изхленчи Барбридж от колата. — Не си излял водата, такъмите са сухи… Какво чакаш? Крий стоката!
— Затвори си устата — каза Редрик. — Не ми пречи. — Той дръпна дълбоко. — Пред южната покрайнина ще свием — каза той.
— Защо там? Да не си луд? Колената ми ще отидат, мръснико. Колената!
Редрик дръпна за последен път и пъхна фаса в кибритената кутийка.
— Не дигай пара, Лешояде — каза той. — Направо през града не бива. Три поста има, все на един ще ни спрат.
— Е, и какво?
— Ще погледнат твоите копита — и край.
— Че какво има на копитата ми. Риба бихме с бомби, счупих си краката и толкоз.
— А ако някой ги опипа?
— Да ги опипа… Аз така ще изрева, че през ум няма да му мине повече да пипа.
Но Редрик вече беше решил всичко. Той наведе шофьорската седалка, вдигна капака на скривалището, като си светеше с фенерчето, и каза:
— Дай тука стоката.
Резервоарът под седалката беше фалшив. Редрик пое торбата и я пъхна вътре, чу се как стоката в нея дрънчи и се претъркулва.
— Аз не мога да рискувам — промърмори той. — Нямам право.
Постави капака на мястото му, разпръсна върху него боклук, хвърли парцала и пусна седалката. Барбридж охкаше, от време на време стенеше и жално молеше да побърза. Пак взе да му обещава Златното кълбо, като все се въртеше на седалката и разтревожено се вглеждаше в разреждащата се тъма. Редрик не му обръщаше внимание. Разпори полиетиленовия чувал с рибата, изля водата върху риболовните тъкъми, които лежаха на дъното на каросерията, а подскачащата риба прехвърли в брезентовата торба. После сгъна полиетиленовия чувал и го сложи в джоба на комбинезона си. Сега всичко беше наред: рибари се връщат от не съвсем успешен риболов. Седна зад волана и потегли.
Чак до завоя кара, без да включва фаровете. Отляво се точеше яката триметрова стена, която ограждаше Зоната, а отдясно имаше храсти, редки горички, понякога се срещаха изоставени вили със заковани прозорци и олющени стени. Редрик виждаше добре в тъмнината, пък и тъмнината не беше вече толкова непрогледна, а освен това знаеше какво ще стане сега и затова, когато отпред се показа отмерено крачещата приведена фигура, дори не намали, само се наведе напред, по-близо до волана. Онзи маршируваше точно по средата на шосето — като всички такива и той вървеше към града. Редрик го задмина, сви в левия банкет и щом го изпревари, рязко подаде газ.
— Божичко! — промърмори отзад Барбридж. — Рижи, ти видя ли го?
— Да — кааа Редрик.
— Господи… само това липсваше — мърмореше Барбридж и изведнъж взе да се моли с пълен глас.
— Затваряй си устата! — кресна му Редрик.
Завоят трябваше да бъде тука някъде. Редрик намали, като се взираше в редицата порутени къщички и стобори, проточили се вдясно. Старият трансформатор… стълбът с подпората… изгнилото мостче на канала. Редрик изви волана. Колата се друсна на изровеното място.
— Накъде караш? — зверски изрева Барбридж.
Редрик за миг се обърна и удари с все сила стареца в лицето, като усети по опакото на дланта си наболата четина на бузата му. Барбридж се задави и утихна. Колата се друсаше, от време на време гумите буксуваха в прясната кал след нощния дъжд. Релрик включи фаровете. Бялата подскачаща светлина озари старите, обрасли с трева коловози, грамадните локви, гнилите порутени стобори от двете страни на пътя. Барбридж плачеше, хлипаше и подсмърчаше. Вече нищо не обещаваше, оплакваше се и заплашваше, но доста тихо и под носа си, така че Редрик чуваше само отделни думи. Нещо за краката му, за колената, за хубавото момче Арчи… После се умълча.
Черният път се виеше покрай западната покрайнина на града. Някога тук имаше вили, зеленчукови и овощни градини, тук живееха през лятото градските първенци и заводската управа. Всичко се къпеше в зеленина и радост — малките езера с чистите пясъчни брезови горички, вировете, в които развъждаха шарани. Вонята и димът от завода не достигаха дотук, градската канализация — също. Сега всичко беше изоставено и занемарено, през цялото време само веднъж зърнаха обитавана къща — прозорче със спуснато перде блещукаше жълто, на въжетата висеше прогнзнало от дъжда бельо, огромен пес, като се задавяше от ярост, изскочи отстрани и известно време гони колата в калната вихрушка, вдигаща се изпод гумите.
Редрик внимателно премина по още един стар, порутен мост и когато зърна напред завоя към Западното шосе, отби, спря колата и загаси двигателя. После излезе на пътя и без да погледне към Барбридж, тръгна напред, като зиморничаво пъхна ръцете си в сивите джобове на комбинезона. Вече беше съвсем светло. Наоколо всичко беше мокро, спокойно и сънено. Той стигна до шосето и внимателно надникна иззад храстите. Оттам полицейският пост се виждаше добре — малък фургон с три светещи прозорчета, патрулната кола стоеше на банкета и в нея нямаше никой. Известно време Редрик гледа притаен. Не забеляза никой да се движи, явно съсипани и премръзнали от нощното бдене, патрулиращите сега се грееха във фургона — дремеха с цигара, залепнала за долната устна. „Жаби“ — тихо каза Редрик. Напипа в джоба си бокса, промуши пръстите си в овалните отвърстия, стисна в юмрука си студения метал и все така зиморничаво сгърбен, без да вади ръце от джобовете, тръгна обратно. Леко наклонен, ландроувърът стоеше сред храстите. Мястото беше затънтено, изоставено, сигурно вече десет години никой не беше се отбивал тука.
Когато Редрик приближи до колата, Барбридж се понадигна и го погледна с отворена уста. Сега изглеждаше дори по-стар, отколкото обикновено — набръчкан, плешив, брадясал, с изгнили зъби… Известно време се гледаха мълчаливо и изведнъж Барбридж продума под носа си:
— Карта ще ти дам… всичките капани, всичките… Ще го намериш и няма да съжаляваш.
Редрик го слушаше, без да мърда, после разтвори пръстите си, пусна бокса в джоба и каза:
— Добре. Твойта работа е да лежиш в несвяст, разбра ли? Пъшкай и не давай да те докосват.
Седна зад волана, запали двигателя и потегли.
И всичко мина добре. Никой не излезе от фургона, когато точно според знаците и правилата ландроувърът бавно мина покрай него, а после, като все повече увеличаваше и увеличаваше скоростта, се понесе към града през западната покрайнина. Беше шест часът сутринта, улиците бяха пусти, асфалтът — мокър и черен, автоматичните светофари самотно и ненужно премигваха на кръстовищата. Отминаха фурната с високите, ярко осветени прозорци и вълна от топла и необикновено вкусна миризма облъхна Редрик.
— Гладен съм като вълк — каза Редрик и разтривайки изтръпналите си от напрягане мускули, се протегна, опрял ръце във волана.
— Какво? — уплашено попита Барбридж.
— Гладен съм като вълк, казвам… Тебе къде да те откарам? В къщи или направо при Касапина?
— При Касапина, при Касапина карай! — припряно забърбори Барбридж, наведе се целият напред и трескаво и горещо задиша в тила на Редрик. — Направо при него! Давай направо! Той има да ми дава още седемстотин кинта… Ама карай по-бързо де, карай, защо пълзиш като напикана мравка? — И изведнъж започна безсилно да псува, мръсно и вулгарно, като пръскаше слюнки, задъхваше се и онемяваше в пристъпи на кашлица.
Редрик не му отговори. Нямаше нито време, нито сили да усмирява развилнелия се Лешояд. Трябваше
