— Давай направо към него.
Артър, стенейки, се протегна, разкърши рамене, целият се изкриви и като се озърташе, продума:
— Поне мъничко да можех да се измия… Всичко е залепнало.
Редрик мълчаливо чакаше. Артър го погледна безнадеждно, тръгна и веднага се спря.
— Раницата — каза той. — Забравите раницата, мистър Шухарт.
— Марш! — заповяда Редрик.
Не му се искаше нито да обяснява, нито да лъже, пък и всичко това беше излишно. Така и така ще тръгне. Няма къде да се дене. И Артър тръгна. Затътри се прегърбен, завлачи крака и се опитваше да смъкне от лицето си здраво засъхналата мръсотия, стана малък, жалък и слаб като мокро скитащо котенце. Редрик тръгна подире му и веднага щом излезе от сянката, слънцето го жегна и ослепи и той се прикри с длан, като съжаляваше, че не взе тъмни очила.
При всяка крачка се вдигаше облаче бяла прах, прахта полепваше по обувките, тя смърдеше, по-право смърдеше и от Артър, невъзможно беше да се върви след него и сетне Редрик разбра, че смърди най-вече тъкмо от самия него. Миризмата беше отвратителна, но някак си позната — в града смърдеше така в онези дни, когато северният вятър носеше по улиците пушеците от завода. И от баща му смърдеше така, когато той се връщаше вкъщи огромен, мрачен, с гневни червени очи и Редрик бързаше да се завре в някой по- далечен ъгъл и боязливо гледаше оттам как баща му смъква работното си яке и го запраща в ръцете на майка му, сваля от огромните си крака грамадните износени обувки, натиква ги под закачалката, гол, само по чорапи лепкаво шляпа в банята под душа и дълго пухти там, като шумно се потупва по мокрите телеса, дрънка с легените, недоволно си мърмори нещо под носа, после реве из цялата къща: „Мария! Заспа ли?“ Трябваше да изчака, докато той се измие и седне на масата, където вече беше поставена бутилка, дълбока чиния с гъста супа и шише кетчуп, да изчака, докато изсърба супата и се оригне и щом се захванеше за месото с фасула, чак тогава можеше да излезе на светло, да се покатери на коленете му и да го попита на кой майстор и на кой инженер днес е събрал очите…
Всичко наоколо беше нажежено до бяло и на него му се повдигаше от адската суха жега, от смрадта, от умората и неудържимо го смъдеше изгорената, напукана по свивките кожа и му се струваше, че пред огнения гнет, забулил съзнанието му, тя се мъчеше да го накара да я чуе, молейки се за покой, за вода, за прохлада. Спомени, заличени до неузнаваемост, се трупаха в размътения му мозък, изтласкваха се един друг, препречваха си пътя, смесваха се, като се вплитаха в белия зноен свят, танцуващ пред полузатворените му очи и всички те бяха горчиви, и всички те предизвикваха раздираща печал или ненавист. Опитваше се да се намеси в този хаос, силеше се да извика от миналото някой сладък блян, усещане за нежност или бодрост, изтикваше от дълбините на паметта си свежото смеещо се личице на Гута, още девойка, желана и недокосната, и то се появяваше, но по него веднага потичаха ръждиви браздулици, то се обезобразяваше и се превръщаше в мрачната, обрасла, с груба кафява козина муцунка на Маймунката; силеше се да си спомни Кирил, тоя свят човек, неговите бързи, уверени движения, неговия смях, неговия глас, обещаващ невиждани и прекрасни места и времена, и Кирил се появяваше пред него, а после на слънцето ярко лумваше сребристата паяжина и ето вече Кирил го няма, а в лицето на Редрик са вторачени немигащите ангелски очи на Пресипналия Хю и голямата му бяла ръка претегля на дланта си порцелановия съд. Някакви тъмни сили, мятащи се в неговото съзнание, мигновено помитаха преградата на волята му и задушаваха и малкото хубаво, за което още си спомняше, и вече му се струваше, че нищо хубаво не е имало никога, а само зурли, зурли, зурли…
И през цялото това време той си остана сталкер. Без да мисли, без да съзнава, дори без да запомня, той отбелязваше сякаш с гръбначния си мозък, че ей там вляво, на безопасно разстояние, върху купчината стари дъски седи „весел призрак“ — спокоен, отмалял, хич да не ти пука от него; а отдясно лъхна едва забележим ветрец и след няколко крачки се разкри равно като огледало „голото теме на комара“, многоопашато като морска звезда — няма страшно, далече е, — в средата му личи силуетът на сплескана птица, рядка гледка, над Зоната почти не летят птици; а ето край пътя две захвърлени „празнотии“, сигурно Лешояда ги е хвърлил на връщане, страхът е по-силен от алчността… Той виждаше всичко това и държеше сметка за всичко — достатъчно беше прегърбилият се Артър да се отклони макар и на крачка от вярната посока и устата на Редрик се отваряше от само себе си и дрезгавият предупреждаващ вик сам излиташе от гърлото му. „Машина — помисли си той. — Машина направихте от мене…“ А откъртените камъни в края на кариерата все повече се приближаваха и вече можеха да се видят чудноватите шарки от ръжда по червения покрив на кабината на багера.
„Глупак си ти, Барбридж — помисли си Редрик. — Хитър, но глупав. Как можа да ми повярваш бе? Че ти от ей такъв ме познаваш, че ти трябва да ме познаваш от мен самия по-добре. Остаря, там е работата. Остаря и оглупя. Така си е — нали цял живот си имал работа с глупаци…“ И тогава Редрик си представи колко се е изкривил Лешояда, когато е научил, че тъкмо Артър, Арчи, красавеца, родната кръвчица… че в Зоната за неговите крака, за краката на Лешояда е отишъл не някакъв си никому ненужен сополанко, а родният му син, скъпият, гордостта му… И като си представи това, Редрик започна да се смее с глас, а когато Артър уплашено се извърна към него, той продължи да се смее и му махна с ръка: Върви, върви! И отново изпълзяха в съзнанието му като на екран зурли, зурли, зурли… Всичко трябваше да се промени. Не един живот и не два живота, не една съдба и не две съдби — всяка бурмичка на този вонящ свят трябваше да се промени…
Артър се спря пред стръмно спускащия се вход на кариерата, спря и замря, протегнал шия, втренчил поглед надолу и напред, Редрик се приближи и спря до него. Но той не се загледа натам, накъдето гледаше Артър.
Оттук, където бяха стъпили, към дълбините на кариерата се точеше път, разбит още преди много години от гъсеничните вериги и колелата на тежките товарни автомобили. От лявата му страна се издигаше бял напукан от жегата скат, а десният скат беше полуразрушен и сред камъните и купчините трошляк, наклонен на една страна, стоеше багерът, кофата му беше спусната и безпомощно се беше завряла в края на пътя. И както трябваше да се очаква, по пътя не се виждаше нищо друго, само около кофата от грубите издатини на ската се бяха проточили черни усукани висулки, приличащи на дебели лоени свещи и в прахта се виждаха множество черни мастилени петна, сякаш там беше разплискана смола. И това беше всичко, останало от тях, даже не можеше да се каже колко са били те тук. Може би всяко мастилено петно беше един човек, едно желание на Лешояда. Ей онова е Лешояда, който жив и здрав се върна от мазето на седмия корпус. Ей онова, по-голямото е Лешояда, измъкнал без всякакъв зор от Зоната „шаващ магнит“. А ей онази висулка е разкошната, неприличаща нито на майка си, нито на баща си, страстно желана от всички Дина Барбридж. А ето това петно е неприличащият нито на майка си, нито на баща си Артър Барбридж, Арчи, красавецът, гордостта му…
— Стигнахме! — дрезгаво пророни Дртър, силно възбуден. — Мистър Шухарт, ама стигнахме все пак, а?
Той се смееше щастливо, свлече се на колене и с всички сили заудря земята с юмруци. Кората от слепени коси на темето му се тресеше и се люлееше смешно и нелепо, и на всички страни се разлетя на парцали изсъхнала нечистотия. И едва тогава Редрик вдигна очи и погледна към кълбото. Внимателно. Предпазливо. Със спотаен страх, че ще се окаже някак си не такова — ще го разочарова, ще пробуди съмнения, ще го смъкне от облаците, до които беше успял да се издигне, задъхвайки се в мръсотия. То не беше златно, по-скоро беше медно-червеникаво, съвсем гладко и по него смътно се преливаха слънчеви отблясъци. Лежеше под далечната стена на кариерата, настанено удобно сред купчина свлякла се руда и даже оттука се виждаше колко е масивно и как тежко е смазало своето ложе.
В него нямаше нищо разочароващо или предизвикващо съмнение, но нямаше и нищо, внушаващо надежда. Кой знае защо, на човек веднага му минаваше през ума, че то навярно е кухо и сигурно е много горещо за пнпане — слънцето го е нажежило. То явно не светеше със собствена светлина, и явно не беше способно да полети във въздуха и да танцува, както ставаше в легендите за него. То лежеше там, където беше паднало. Може би изпаднало от някакъв огромен джоб или се беше загубило, търкулнало по време на играта на някакви гиганти — не беше поставено тук, беше захвърлено, захвърлено точно така, както всичките тези „празнотии“, „гривни“, батерии и другия боклук, останал от Посещението. Но същевременно в него все пак имаше нещо и колкото повече го гледаше, толкова по-ясно Редрик разбираше, че му е приятно да го гледа, че му се иска да отиде при него, че му се иска да го докосне, да го погали и ненадейно отнякъде изплува мисълта, че сигурно е хубаво да седне, а още по-добре ще да е да си облегне гърба до него, да
