— Жалко — недоволно мърмори Шчекн.
— Защо жалко?
— Жалко, че не приказва. Интересно би било да науча какво има Там…
— Къде?
— Там, където е бил, когато умря.
Усмихвам се.
— Мислиш, че там има нещо?
— Трябва да има. Нали трябва някъде да се дяна, когато умра.
— Къде се дява електрическият ток, когато човек го изключи? — питам аз.
— Това никога няма да мога да разбера — признава си Шчекн. — Но ти разсъждаваш неправилно. Да, не знам къде се дява електрическият ток, когато човек го изключи. Но не знам също така и откъде се взема той, когато човек го включи. А виж, откъде съм се взел аз — това ми е ясно и добре известно.
— И къде си бил ти, когато още те е нямало? — коварно го запитвам аз.
Но за Шчекн това не е проблем.
— Бил съм в кръвта на моите родители. А преди това — в кръвта на родителите на моите родители.
— Значи когато няма да те има, ще бъдеш в кръвта на своите деца…
— А ако нямам деца?
— Тогава ще бъдеш в земята, в тревата, в дърветата…
— Не е така! В тревата и в дърветата ще бъде моето тяло. А аз самият къде ще бъда?
— В кръвта нз твоите родители също не си бил ти самият, а твоето тяло. Та нали ти не помниш какъв си бил в кръвта на твоите родители…
— Как така да не помня? — учудва се Шчекн. — Доста много неща помня!
— Да, наистина… — промърморвам аз, сразен. — Вие имате генетична памет…
— Можеш да го наричаш както си искаш — сърдито мърмори Шчекн. — Но аз наистина не разбирам къде ще се дяна, ако ей-сега умра. Нали нямам деца…
Решавам да прекратя този спор. Ясно ми е, че никога няма да съумея да докажа на Шчекн, че Там няма нищо. Затова мълчаливо загъвам пакета с храната, слагам го в раницата и се настанявам по-удобно, като протягам краката си.
Шчекн грижливо е облизал и втората си лапа, идеално е подредил козината по бузите си и отново подхваща разговор.
— Ти ме учудваш, Лев — заявява той. — И всички вие ме учудвате. Нима още не ви е омръзнало тук?
— Защо да ни омръзне? Нали това ни е работата.
— А защо трябва да работите без всякакъв смисъл?
— Как да няма смисъл. Та ти сам виждаш колко неща научихме само за един ден.
— И тогава аз питам: за какво ви е да научавате това, което няма смисъл? Какво ще правите с него? Вие все научавате и научавате и нищо не правите с това, което научавате.
— С кое например? — питам аз.
Еша си няма Шчекн да спори. Току-що спечели една победа и сега явно се стреми да спечели втора.
— Ами например ямата без дъно, която намерих. На кого и за какво може да потрябва яма без дъно?
— Това не е точно яма — казвам аз, — а по-скоро врата към друг свят.
— Вие можете ли да минете през тази врата? — осведомява се Шчекн.
— Не — признавам аз. — Не можем.
— За какво ви е тогава тази врата, през която и тъй, и тъй не можете да минете?
— Днес не можем, но утре ще можем.
— Утре ли?
— В широкия смисъл. Вдругиден. След година…
— Друг свят, друг свят… — недоволно мърмори Шчекн. — Нима ви е тясно в този?
— Ами как да ти кажа… Сигурно е тясно на въображението ни.
— Разбира се! — язвително казва Шчекн. — Нали е достатъчно да попаднете в друг свят и тутакси се захващате да го променяте, докато заприлича на вашия собствен. И много естествено на вашето въображение пак му става тясно, и тогава търсите друг някакъв свят, и отново се захващате да го променяте…
Внезапно той рязко прекъсва своята филипика и в същия миг усещам, че наблизо има някой. Тук. На две крачки. В подножието на митологичното чудовище.
Това е съвсем нормален абориген, по всичко изглежда, че е от категорията „човек“ — здрав и строен мъж в брезентови панталони и брезентово яке на голо, а на врата му виси магазинна винтовка. Гъстите му рошави коси падат над очите, а лицето му е гладко избръснато. Той стои съвсем неподвижно до постамента и само очите му бавно се въртят ту към мен, ту към Шчекн. Личи, че в тъмнината той вижда не по-лошо от нас. Не ми е ясно как е успял така безшумно и незабелязано да се промъкне дотук.
Внимателно се пресягам на гърба си и включвам озвучителния блок на езиковия транслатор.
— Ела и седни, ние сме приятели — казвам аз, като си мърдам само устните.
Със закъснение от половин секунда от лингвафона се разнасят гърлени звуци, доста приятни за ухото.
Непознатият трепва и прави крачка назад.
— Не се бой — продължавам аз. — Как се казваш? Аз се казвам Лев, а той се казва Шчекн. Ние не сме врагове. Искаме да поговорим с тебе.
Не, нищо не се получава. Непознатият отстъпва още една крачка и наполовина се скрива зад постамента. Лицето му си остава все така безизразно и дори не е ясно разбира ли какво му говоря.
— Имаме вкусна храна — не се предавам аз. — Може би си гладен или искаш нещо да пиеш? Седни с нас и аз с удоволствие ще те нагостя…
Изведнъж се сещам, че сигурно аборигенът доста се е изплашил от това „ние“ и „с нас“ и бързам да премина в единствено число. Но и това не помага. Той съвсем се скрива зад постамента и вече нито се вижда, нито се чува.
— Отива си — мърмори Шчекн.
И в този миг отново виждам аборигена — с широки, меки и абсолютно безшумни крачки той пресича улицата, стъпва на отсрещния тротоар и все така, без нито веднъж да се обърне, се шмугва в един вход.
2 юни, 78 година
ОЧИ В ОЧИ С ЛЕВ АБАЛКИН
Към 18:00 часа у дома се изтърсиха (без да ме предупредят) Андрей и Сандро. Прибрах папката в чекмеджето на бюрото и веднага строго им казах, че няма да търпя никакви служебни разговори, тъй като сега не са подчинени на мен, а на Клавдий. Освен това съм зает.
Те взеха жално да хленчат, че съвсем не са дошли по работа, че им е домъчняло за мен и че не бива да се отнасям така с тях. Друго може и да не могат, но на хленченето са майстори. Омекнах. Барът беше отворен и известно време с удоволствие си говорихме за моите кактуси. После изведнъж съвсем случайно открих, че вече не говорим толкова за кактусите, колкото за Клавдий и това все още донякъде изглеждаше оправдано, тъй като със своето тяло на буци и с болезнено хапливите си насмешки Клавдий и на мен самия ми напомняше кактус, ала не успях и да ахна, когато тези млади провокатори извънредно ловко и естествено преминаха към случая с биореакторите и Капитан Немо.
Без да се издавам с нищо, ги оставих хубавичко да се разпалят, а после, в кулминационния момент, когато вече решиха, че техният началник е лапнал въдицата, им предложих да си обират крушите. И щях да ги изгоня, защото здравата ме доядя и на тях, и на мене, но тогава (пак без предупреждение) взе, че се появи Альона. Съдбата ми била такава, помислих си аз и се запътих към кухнята. И тъй, и тъй беше станало време за вечеря, а даже на младите провокатори им е ясно, че пред външни хора не бива да разговарят за нашите работи.
