има поне малко развито въображение, неизбежно ще си представи, че той, землянинът до мозъка на костите си, който никога не е познавал и не е обичал нищо друго освен Земята, може би носи в себе си някаква страшна заплаха за човечеството. Тази представа може да нанесе на човека такава психологическа травма, с която няма да се справят и най-добрите специалисти…
Доводите на психолозите били подкрепени от внезапното и необичайно остро изказване на Махиро Синода, който направо заявил: „Тук умуваме твърде много за тринайсет още неродени сополанковци и твърде малко за потенциалната опасност, която те могат да представляват за древната Земя.“ В крайна сметка всичките „Четири изисквания“ били приети с мнозинство на гласовете и на Рудолф Сикорски веднага било възложено да разработи и въведе на практика съответните мерки. И навреме.
На 5 януари на Рудолф Сикорски се обадил леко разтревожен Леонид Андреевич Горбовски. Оказало се, че преди половин час тон разговарял с един свой стар приятел — тагорски ксенолог, работещ през последните две години в Московския университет. По време на разговора сякаш между другото тагорецът се заинтересувал потвърдило ли се е мярналото се преди няколко дни съобщение за необикновената находка в системата ЕН 9173. Заварен от този невинен въпрос съвсем неподготвен, Горбовски взел да мънка неубедително, че отдавна вече не е следотърсач, че този въпрос е извън неговите интереси, че той изобщо не е осведомен, и в края на краищата с облекчение и съвсем искрено заявил, че не бил чел това съобщение. Тагорецът веднага прехвърлил разговора на друга тема, но въпреки това Горбовски останал с най-неприятно чувство от тази част на разговора.
Рудолф Сикорски разбрал, че този разговор ще има продължение. И не сбъркал.
На 7 януари неочаквано го посетил току-що пристигналият от Тагора колега по работа, ако може така да се каже, многоуважаемият доктор Ас-Су. Целта на посещението му била да уточнят някои необходими подробности, свързани с набелязаното разширяване на дейността на официалните тагорски наблюдатели на нашата планета. Когато деловата част от разговора завършила и дребничкият доктор Ас-Су наченал любимата си земна напитка (студено ечемичено кафе със синтетичен мед), високопоставените страни се заловили да си разменят забавни и страшни исторически анекдоти, които отдавна обичали да си разказват един на друг, като при това ги поднасяли с голямо майсторство.
По-специално доктор Ас-Су разказал как преди сто и петдесет земни години при полагането на основите на Третата голяма машина тагорските строители открили в базалтовия пласт на Полярния континент удивително устройство, което според земната терминология би могло да се нарече много хитро конструиран развъдник, съдържащ двеста и три ларви на тагорци в латентно състояние. Не успели достатъчно точно да установят възрастта на находката, обаче било ясно, че този развъдник е направен много преди Великата генетична революция, сиреч още в онези времена, когато всеки тагорец преминавал в своето развитие през стадия на ларва…
— Забележително — промърморил Сикорски. — Нима в онези времена вашият народ е разполагал с толкова развита технология?
— Не, разбира се! — отвърнал доктор Ас-Су. — Безспорно това е било приумица на Странниците.
— Но защо е било всичко това?
— Много трудно може да се отговори на този въпрос. Ние дори не се опитахме да отговорим.
— И какво стана по-нататък с тези мънички тагорци?
— Хм… Задавате ми странен въпрос. Ларвите започнаха спонтанно да се развиват и естествено веднага унищожихме това устройство заедно с цялото му съдържание… Нима можете да си представите народ, който в това положение би постъпил другояче?
— Мога — казал Сикорски.
На другия ден, 8 януари 38 година, дипломатическият представител на Единна Тагора отпътувал за родината си по здравословни причини. След още няколко дни на Земята и на всички други планетл, където се били заселили и работели земляни, не останал нито един тагорец. А след още един месец се наложило абсолютно всички земляни, работещи на Тагора, да се завърнат на Земята. Връзките с Тагора се прекъснали за двайсет и пет години.
Те всички се родили в един ден — на 6 октомври 38 година: пет момичета и осем момчета, яки, кресливи, абсолютно здрави човешки бебета. До момента, в който се появили на бял свят, всичко вече било готово. Поели ги и ги прегледали медицински светила — членове на Световния съвет и консултанти на Комисията за тринайсетте — измили ги, повили ги и още същия ден ги докарали на Земята със специално подготвен за целта кораб. Вечерта в тринайсет ясли, пръснати по шестте континента, грижовни бавачки вече се занимавали с тринайсетте сираци и посмъртни деца, които никога нямало да видят своите родители и отсега нататък майка на всички ставало цялото огромно и добро човечество. Легендите за техния произход вече били подготвени от самия Рудолф Сикорски и със специално разрешение на Световния съвет били въведени в ГВИ.
Съдбата на Лев Вячеславович Абалкин, както и съдбите на останалите дванайсет негови „едноутробни“ братя и сестри, отсега била програмирана за много години напред и много години тя по абсолютно нищо не се отличавала от съдбите на стотици милиони негови обикновени земни връстници.
В яслите, както се полага на всяко бебе, отначало той лежал, после пълзял, след това проходил и накрая взел да тича. Заобиколен бил от бебета като него и за тях се грижели млади и по-възрастни хора — такива, каквито имало в другите стотици хиляди ясли на планетата.
Наистина на него му провървяло малко повече, отколкото на други деца. В същия ден, когато го приели в яслите, тук постъпила на работа като обикновен наблюдаващ лекар Ядвига Михайловна Леканова — един от най-големите специалисти в света по детска психология. Кой знае защо, на нея й се приискало да слезе от висините на чистата наука и да се върне там, откъдето започнала преди няколко десетилетия. А когато шестгодишният Лев Абалкин бил прехвърлен заедно с цялата група от яслата в сиктивкарското училище- интернат №241, същата тази Ядвига Михайловна решила, че й е време сега да поработи с деца в училищна възраст и се прехвърлила като наблюдаващ лекар в същото училище.
Лев Абалкин растял и се развивал като напълно нормално момче, може би бил малко затворен и имал лека склонност към меланхолия, но всички отклонения на неговата психика от нормите били в границите на средните значения и значително отстъпвали на крайните възможни отклонения. Също така добре се развивал той и физически. Не се отличавал нито с прекалена нежност, нито пък с някаква особена сила. С една дума бил яко, здраво, напълно обикновено момче, което изпъквало сред своите съученици — повечето славяни — единствено със синкаво-черните си прави коси, с които много се гордеел и все гледал да ги остави да пораснат до раменете. Така било до октомври 47 година.
На 16 ноември по време на периодичния преглед Ядвига Михайловна открила, че Льова има малка леко подута синина на свивката на десния си лакът. Синините при момчетата не са голяма рядкост и Ядвига Михайловна не й обърнала никакво внимание, а след това, разбира се, щяла да забрави за нея, ако след седмица, на 23 ноември, не се оказало, че синината не само че не изчезнала, ами странно се преобразила. Всъщност тя вече не можела да се нарича синина, защото вече приличала на нещо като татуировка — малък жълто-кафеникав знак във вид на стилизирана буква „Ж“. Ядвига Михайловиа внимателно поговорила с момчето и разбрала, че Льова Абалкин няма никаква представа откъде се е взело това нещо и защо. Било съвсем ясно, че досега той чисто и просто не знаел и не забелязвал, че нещо му е излязло на свивката на десния лакът.
След като се поколебала малко, Ядвига Михайловна решила, че е длъжна да съобщи за това малко откритие на доктор Сикорски. Доктор Сикорски изслушал информацията без всякакъв интерес, обаче в края на декември неочаквано се обадил по видеофона на Ядвига Михайловна и я попитал как стои въпросът с бенката на Лев Абалкин. Нищо не се е променило, отвърнала малко учудена Ядвига Михайловна. Ако не ви затруднява, помолил доктор Сикорски, фотографирайте някак си незабелязано от момчето тази бенка и ми изпратете снимката.
Лев Абалкин бил първото „подхвърлено дете“, на което се появяло знак на свивката на десния лакът. През следващите два месеца на още осем от „подхвърлените деца“ се появили бенки с повече или по-малко заплетена форма по съвсем същия начин: отначало без никакви външни причини се появявала леко подута синина, децата нямали никакви болки, а след седмица се оформял жълто-кафеникавият знак. В края на 48 година вече и тринайсетте носели „клеймото на Странниците“. И тогава било направено поразително и ужасяващо откритие, което предизвикало и появата на понятието „детонатор“.
Кой пръв въвел това понятие днес трудно може да се каже. Според Рудолф Сикорски то най-точно и
