Вежливо се ухилих, докато трескаво съобразявах какво да правя.
— Вижте, Ядвига Михайловна, доста трудно е да го формулирам… Основната ми професия е… ами, да речем, прогресор… макар че, когато започнах да работя, още не съществуваше такава професия. До неотдавна бях сътрудник на „Комкон“… пък и сега в известен смисъл съм свързан с тях…
— Преминахте на свободна практика? — каза Ядвига Михайловна.
Тя продължаваше, както преди, да се усмихва, но сега вече в усмивката й липсваше нещо много важно. И в същото време твърде, твърде обикновено.
— Знаете ли, Максим — каза тя, — с удоволствие ще поговоря с вас за Лев Абалкин, но ако ми позволите — след известно време. Хайде аз да ви позвъня… след час — час и половина.
Тя все още се усмихваше и разбрах какво липсва сега в усмивката й — най-обикновена доброжелателност.
— Но, разбира се — казах аз. — Както ви е удобно.
— Моля да ме извините.
— Не, вие трябва да ме извините.
Тя си записа номера на моя канал и се разделихме. Някак си странен излезе този разговор. Сякаш тя научи отнякъде, че лъжа. Опипах си ушите. Ушите ми горяха. Пр-р-роклета професия… „И започна най- увлекателният лов — ловът на човека…“ О, темпора, о, морес! Колко често все пак са грешали тези класици… Добре, ще почакаме. Пък сигурно ще се наложи да летя и за този Манаос. Поисках бюлетина. Нулевата връзка продължаваше да бъде неустойчива. Тогава поръчах стратолет, отворих папката и се захванах да чета отчета на Лев Абалкин за операцията „Мъртъв свят“.
Успях да прочета четири-пет страници, не повече. На вратата се почука и Екселенц прекрачи прага. Станах.
Рядко ни се случва да видим Екселенц иначе, освен зад бюрото му и винаги някак си забравяме каква костелива грамада е той. Безукорно белият му платнен костюм висеше като на закачалка и изобщо той донякъде напомняше на циркаджия на кокили, макар движенията му съвсем да не бяха резки.
— Седни — каза той, сгъна се на две и се отпусна в креслото пред мен.
Аз също побързах да седна.
— Докладвай — заповяда той.
Докладвах.
— Това ли е всичко? — попита той навъсено.
— Засега толкова.
— Лошо.
— Чак пък да е лошо, Екселенц…
— Лошо е! Наставникът умрял. А приятелите му от ученическите години? Гледам, че ти даже не си ги предвидил! А съучениците му от училището за прогресори?
— За съжаление, Екселенц, той очевидно не е имал приятели. Поне в интерната, а що се отнася до прогресорнте…
— Избави ме от тези разсъждения. Провери всичко. И не се отклонявай. Какво общо има тука детският лекар например?
— Старая се да проверя всичко — казах аз, като започнах да се ядосвам.
— Нямаш време да се мотаеш на стратолети. Занимавай се с архивите, а не с полети.
— Ще се захвана и с архивите. Смятам да се заема даже с този главанак. С Шчекн. Но аз съм ги набелязал в определен ред… И съвсем не смятам, че детският лекар е чисто и просто губене на време…
— Я млъкни — каза той. — Дай ми твоя списък.
Той взе списъка и дълго го изучава, като от време на време помръдваше костеливия си нос. Главата си режа, че беше се спрял на един-единствен ред и го гледаше, без да сваля очи от него. После ми върна листа и каза:
— За Шчекн е добре. И легендата ти ми харесва. А всичко останало е лошо. Повярвал си, че не е имал приятели. Това не е вярно. Тристан му беше приятел, макар че за това няма да намериш нищо в папката. Търси. И тази… Глумова… това също е добре. Ако между тях там е имало любов, това е шанс. А Леканова остави. Тя не ти трябва.
— Но нали тя и без това ще се обади!
— Няма да се обади — каза той.
Погледнах го. Кръглите му зелени очи не мигаха и разбрах, че Леканова няма да се обади.
— Вижте, Екселенц — казах аз. — Не ви ли се струва, че бих работил три пъти по-успешно, ако знаех в какво по-точно се състои цялата работа, а?
Бях уверен, че той ще ме отреже: „Не ми се струва.“ Въпросът ми беше чисто риторичен. Просто исках да му покажа, че съм усетил атмосферата на тайнственост, която обкръжава Лев Абалкин, и тя ми пречи.
Но той каза друго.
— Не зная. Предполагам, че не. И без това засега нищо не мога да ти кажа. Пък и не искам.
— Това е тайна на личността ли? — попитах аз.
— Да — каза той. — Тайна на личността.
ИЗ ОТЧЕТА НА ЛЕВ АБАЛКИН
… Към десет часа начинът на движение се установява окончателно. Вървим по средата на улицата: напред по оста на маршрута е Шчекн, а зад него и малко вляво съм аз. Наложи се да се откажем от приетия начин на движение — да се придържаме плътно до стените, защото тротоарите са затрупани с оронена мазилка, начупени тухли, парчета натрошени стъкла от прозорците, проядена от ръжда ламарина за покриви и вече два пъти остатъци от корнизи без каквато и да е видима причина се стоварваха едва ли не на главите ни.
Времето не се променя, небето, както преди, е забулено в облаци, на пориви духа влажен и топъл вятър, който влече по разбитата настилка всякакъв боклук и бразди вонящата вода в черните застояли локви. Пълчища от комари се събират на рояци, разпръскват се и пак се събират. Комари, връхлитащи на вълни. Цели смерчове от комари. И твърде много плъхове. Не е ясно с какво се хранят в тази каменна пустиня. Освен със змии. Змиите също са твърде много, особено близо до канализационните люкове, където се събират в заплетени мърдащи кълба. С какво се хранят змиите тук също не е ясно. Освен ако се хранят с плъхове.
Несъмнено градът е напуснат отдавна. Този човек, когото срещнахме в покрайнините, естествено беше луд и случайно беше свърнал насам.
Съобщение от групата на Рем Желтухин. Засега той изобщо никого не е срещал. Във възторг е от своето бунище и се кълне, че съвсем скоро ще определи индекса на тукашната цивилизация с точност до втория знак. Опитвам се да си представя това гигантско бунище без начало и без край, затрупало половината свят. Настроението ми се разваля и преставам да мисля за това.
Мимикриращият комбинезон работи незадоволително. Защитното оцветяване, съответствуващо на фона, се появява със закъснение от пет минути, а понякога изобщо не се появява, а вместо него изникват петна от най-чистите спектрални цветове, чудно красиви и ярки. Вероятно в атмосферата тук има нещо, което обърква химическото регулиране на мимикриращото вещество. Експертите от комисията по маскировъчна техника загубиха всякаква надежда да настроят работата на комбинезона от разстояние. Те ми дават препоръки как да го регулирам на място. Изпълнявам указанията им, в резултат на което сега моят комбинезон е разрегулиран окончателно.
Съобщение от групата на Еспада. Както изглежда, в мъглата те са слезли на няколко километра встрани от целта: не виждат нито обработваемите полета, нито селищата, забелязани от орбитата. Виждат океан и крайбрежие, покрито с ивица от черен налеп, широка цял километър — прилича на втвърден мазут. Пак ми се разваля настроението.
Експертите категорично протестират срещу решението на Еспада напълно да изключи маскировката. В ефира избухва малък, но шумен скандал. Шчекн свадливо забелязва:
— Прословутата човешка техника! Досмешава ме.
