(Вика.) Нещата не опират толкова до мене! Аз така или иначе ще си отида! Но по същия този начин те без нито един изстрел ще разстрелят целия „Комкон“! Помислихте ли за това?
Пауза
Глумов (с отпаднал глас): И какво ще правя сега? Но вие сигурно сте измислили какво да правя сега…
Камерер: Слушай. Не бива толкова да се разстройваш. Засега още нищо страшно не е станало. Какво си се развикал така, сякаш към тебе вече „самодоволно ухилени, се приближават с ножовете“? В края на краищата нали всичко е в твоите ръце! Щом не искаш — всичко ше си остане както е било!
Глумов: Откъде знаете?
Камерер: Виж какво, отникъде нищо не знам. Аз знам точно толкова, колкото и ти. Нали току-що чете какво пише там… Третата импулсна система е само потенция, тя трябва да бъде задействувана… после започва онова там… изкачването от равнище към равнище… Колко ми се ще да погледам как ще направят всичко това с тебе против волята ти!
Пауза
Глумов: Да. (Истерично се смее.) Ама още малко и щях да си глътна езика от страх, шефе!
Камерер: Ти просто не се сети.
Глумов: Просто ще избягам! Нека ме търсят, ако си нямат работа! А пък ако ме намерят и започнат да се натрапват… Вие ще им кажете, че никак не ги съветвам, нали!
Камерер: Едва ли ще искат да говорят с мен.
Глумов: Как така?
Камерер: Ами, виж какво, те изобщо не се съобразяват с нас. Положението коренно се промени и вече се налага да свикнем с това. Вече не ние избираме времето за разговора, нито пък определяме темата… На практика ние изобщо не контролираме събитията. Но съгласи се, че досега такова нещо не е имало! Тук, на Земята, сред нас действува сила… и то не каква да е сила, а цяло силище! И ние нищо не знаем за нея. По- точно знаем само толкова, колкото ни разрешават да знаем, а това, съгласи се, е едва ли не по-лошо, отколкото нищо да не знаем. На Земята май че взе да става неуютно, а? Не, нищо лошо не мога да кажа за тези людени, ама нали и нищо хубаво досега не съм чул за тях!
Пауза
Камерер: Те знаят всичко за нас, а ние не знаем нищо за тях. Това е унизително. Сега всеки от нас, който влезе в досег с тази история, се чувствува унизен… Ето сега ни предстои да подложим на дълбоко ментокопиране двама членове на Световния съвет — само за да възстановим за какво е ставало дума по време на историческия разговор в „Дома на Леонид“… И забележи, нито членовете на съвета, нито ние искаме това ментокопиране, то унижава всички нас, но няма къде да се денем, въпреки че вероятността да постигнем някакъв успех, както сам разбираш, е повече от съмнителна…
Глумов: Но нали имате своя агентура сред тях!
Камерер: По-точно не „сред тях“, а около тях. „Сред тях“ е мечта. При това, страхувам се — непостижима… Кой от тях ще поиска да ни помага? За какво ще му е това? Та да не би те да имат нещо общо с вас? А? Тойво!
Продължителна пауза
Глумов: Не, Максим. Не искам. Разбирам ви добре, но не искам.
Камерер: Страхуваш ли се?
Глумов: Не знам. Просто не искам. Аз съм човек и не искам да бъда нищо друго. Не искам да гледам на вас отвисоко. Не искам хора, които уважавам и обичам, да ми изглеждат като дечурлига. Разбирам, че се надявате да запазя човешкото в мен… Може би дори имате някакви основания да се надявате на това. Но аз не искам да рискувам. Не искам!
Пауза
Камерер: Какво пък… В края на краищата даже заслужаваш похвала за това.
(Край на двадесетия документ)
Бях сигурен, че ще успея — и сбърках.
Тойво Глумов, все пак излезе, че зле те познавах, моето момче. Ти ми изглеждаше по-твърд, по- способен да се браниш, дори, ако щеш, по-голям фанатик.
И накрая няколко думи за истинската цел, с която публикувам тези мои спомени.
Всички вие, които сте ги прочели и познавате книгата „Пет биографии на века“, навярно вече сте се досетили, че целта ми е да опровергая сензационната хипотеза на П. Сорока и Е. Браун, че още докато е бил прогресор на Гиганда, Тойво Глумов е бил забелязан от людените и разпознат като себеподобен. Че още тогава той е бил превърнат в люден, преминал е на съответното равнище и бил изпратен при мен в „Комкон-2“ не толкова като таен наблюдател, а по-скоро като човек, който ще ни заблуждава и ще подклажда нашата омраза. И че в продължение на пет години той само с това се е занимавал — да създава напрегната обстановка в „Комкон“ и да ни насъсква срещу Странниците, като тълкува всяка погрешна стъпка, всеки пропуск, всяка небрежност на людените като следствие от дейността на ненавистната свръхцивилизация. Пет години той разигравал цялото ръководство на „Комкон-2“ и, разбира се, преди всичко своя шеф и покровител Максим Камерер. А когато все пак сме успели да разобличим людените, той разиграл пред доверчивия Биг Бъг последната трогателна сцена в комедията и излязъл от играта.
Предполагам, че всеки непредубеден читател, който не е чувал за теоретичните съждения на Сорока и Браун и вече се е запознал с моите мемоари, ще повдигне рамене и ще рече: „Ама че глупост, що за странна идея им е хрумнала, та тя противоречи на всичко, което току-що прочетох…“ Що се отнася до предубедения читател, до читателя, който досега е познавал Тойво Глумов само от „Петте биографии на века“, мога да му дам само един съвет: постарайте се да се отнесете безпристрастно към тези мемоари, няма нужда да подправяте с лютив сос въпроса за людените, който днес вече изглежда малко блудкав и безсолен.
Не ще и дума, в историята на Голямото откровение има много „бели петна“, но смея съвсем отговорно да твърдя, че Тойво Глумов няма никакво отношение към тези петна. И с цялата си отговорност заявявам, че всичките остроумни съждения на П. Сорока и Е. Браун са чисто и просто лекомислена глупост, поредният опит човек да се почеше зад лявото ухо с дясната ръка, като я провре изпод лявото коляно.
Що се отнася до „последната трогателна сцена в комедията“, само за едно нещо съжалявам, само за едно нещо се проклинам до ден днешен. Аз, старият дебелокож носорог, тогава не можах да разбера, не съумях да предусетя, че виждам Тойво Глумов за последен път.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ ДОКУМЕНТ
СВЕРДЛОВСК
„ТОПОЛА II“. АП. 9716
ЗА М. КАМЕРЕР
Биг Бъг!
