Земята се занимават с шпионаж и подготвят нашествие. Как, по ваше мнение, съм длъжен да постъпя при такава ситуация аз, чиновникът със златните копчета? Длъжен ли съм да изпълня своя дълг или не?…
Симоне мълчаливо настръхваше, втренчен в мен. Собственикът се приближи до прозореца и вдигна щорите. Аз го погледнах.
— Защо направихте това?
Хотелиерът не отговори веднага. Притискайки лице в стъклото, той оглеждаше небето.
— Ами оглеждам всичко, Петер — бавно каза той, без да се обръща. — Чакам, Петер, чакам… Вие да бяхте заповядали на момичето да се прибере в къщи. Там, на снега, тя е направо готова мишена…
Сложих парабела на масата, взех чашата с две ръце и затворил очи, глътнах няколко глътки. Готова мишена… Всички ние тук сме готови мишени. Е, нищо, може би ще се размине… И изведнъж усетих как някакви силни ръце ме хванаха отзад за лактите. Отворих очи и се дръпнах. Болката в ключицата беше така остра, че едва не загубих съзнание.
— Нищо, Петер, нищо — ласкаво каза хотелиерът. — Потърпете.
Със загрижен и виновен вид Симоне вече пъхаше парабела в джоба си.
— Предатели! — казах аз с удивление.
— Не, не, Петер — каза собственикът. — Но трябва да бъдем разумни. Не само на закона се крепи съвестта човешка.
Симоне внимателно приближи отстрани и ме потупа по джоба. Ключовете звъннаха. И вече покрил се с пот в очакване на страшната болка, аз се дръпнах с все сили. Резултатът беше никакъв и когато се опомних, Симоне вече излизаше от стаята с куфара в ръце. Собственикът все още ме придържаше за лактите и тревожно говореше след него:
— Побързайте, Симоне, побързайте, лошо му е…
Исках да заговоря, но ми пресекна дъхът и само захърках. Собственикът загрижено се наклони над мен.
— Господи, Петер — проговори той, — колко сте пребледнял…
— Бандити… — изхърках аз. — Арестанти…
— Да, да, разбира се — покорно се съгласи хотелиерът. — Вие всички ще ни арестувате и правилно ще направите, само потърпете малко, не се дърпайте… нали много ви боли, а аз засега все едно няма да ви пусна…
Да, няма да ме пусне. И по-рано бях видял, че е здрав като мечка, но такава хватка все пак не съм очаквал. Отпуснах се на облегалката на стола и престанах да се съпротивлявам. Повръщаше ми се, беше ме овладяло тъпо безразличие. И някъде на самото дъно на душата ми слабо тлееше чувство на облекчение — положението вече не зависеше от мен, други взеха върху себе си отговорността. Изглежда, отново бях загубил съзнание, защото се съвзех на пода, а собственикът стоеше до мен на колене и ми навлажняваше челото с мокра ледена кърпа. Едва отворих очи и той поднесе към устните ми гърлото на бутилката. Беше много бледен.
— Помогнете ми да седна — казах аз.
Той безпрекословно се подчини. Вратата беше широко отворена, по пода вееше хлад, чуваха се възбудени гласове, после нещо се сгромоляса, затрещя. Собственикът се смръщи болезнено.
— Проклет сандък — каза той с приглушен глас.
Под прозореца гласът на Мозес кресна с нечовешка сила:
— Готови ли сте? Напред!… Прощавайте, хора! До нова среща! До истинска среща!
Гласът на Симоне извика в отговор нещо неразбрано, а след това стъклата издрънчаха от някакъв страшен вик и изсвирване. И стана тихо. Аз се изправих на крака и тръгнах към вратата. Собственикът се суетеше край мен, широкото му лице беше бяло и пухкаво като памук, по челото му се стичаше пот. Устните му беззвучно се движеха, навярно се молеше.
Ние излязохме в празния хол, по който се разхождаше леденият вятър, и собственикът измърмори: „Хайде да излезем, Петер, за вас е необходимо да подишате чист въздух…“ Аз го отблъснах и тръгнах по стълбището. Мимоходом с дълбоко злорадство констатирах, че входната врата е отнесена съвсем. На стълбата, още на първите стъпала, ми стана лошо и се вкопчих в перилата. Собственикът се опита да ме придържа, но аз го отблъснах със здравото си рамо и казах: „Вървете по дяволите, чувате ли?…“ Той изчезна. Бавно запълзях по стълбите, придържайки се за перилата, отминах Брюн, която изплашено се беше прилепила към стената, качих се на втория етаж и се повлякох към своята стая. Вратата към апартамента на Олаф беше широко отворена, там беше пусто, рязката аптечна миризма се разпространяваше в коридора. Само да се добера до дивана, мислех аз. Само да се добера до дивана и да легна… И тогава чух вик.
— Ето ги! — закрещя някой. — Късно е! Късно е!
Гласът внезапно секна. Долу в хола затропаха, нещо падна и изведнъж чух равномерно далечно бръмчене. Тогава се обърнах и спъвайки се, изтичах към таванската стълба.
Цялата широка снежна равнина беше простряна пред мен. Замижах от блясъка на слънцето, а после различих две синкави съвършено прави следи от ски. Те вървяха на север, напречно на хотела и там, където свършваха, видях отчетливите, сякаш нарисувани на бялото фигурки на бегълците. Имам добро зрение и отлично ги виждах и това беше най-дивото и нелепо зрелище, което помня.
Напред летеше госпожа Мозес с гигантския черен сандък под мишница, а на раменете й тромаво беше седнал старият Мозес. Отдясно и малко изоставайки, с равномерна финска крачка се носеше Олаф с Луарвик на гърба си. Вееше се на вятъра широката пола на госпожа Мозес, усукваше се празният ръкав на Луарвик. Те летяха бързо, свръхестествено бързо, а отстрани, отрязвайки им пътя и блестящ на слънцето с витлото и стъклата на кабината си, приближаваше хеликоптер.
Цялата долина кънтеше от мощното равномерно бръмчене, а хеликоптерът бавно, сякаш без да бърза, се снишаваше, мина над бегълците, изпревари ги, върна се, като се спускаше все по-ниско, а те продължаваха стремително да се носят напред, сякаш нищо не виждаха и не чуваха, и тогава в това могъщо монотонно бръмчене нахлу друг звук, злобен, отривист трясък и бегълците започнаха да се мятат, а после Олаф падна и остана да лежи неподвижен, след това през глава се затъркаля по снега Мозес, а Симоне ми дърпаше яката и ридаеше в ухото ми: „Видя ли? Видя ли? Видя ли…“ А след това хеликоптерът повисна над неподвижните тела, бавно се спусна и скри от нас всички — тези, които лежаха неподвижно, и тези, които се опитваха още да пълзят… Снегът се завъртя във вихрушка от витлото, блестящ бял облак изникна като гърбица на фона на гълъбовите отвесни скали. Отново се чу злокобният трясък на картечницата и Алек коленичи, закрил очи с длани, а Симоне все така ридаеше, все така крещеше: „Успя! Получи своето, дръвник, мерзавец!“
Хеликоптерът все така бавно се издигна над снежния облак и като излетя косо в пронизителната синева на небето, изчезна зад хребета. И тогава долу тъжно и жалостиво зави Лел.
Епилог
Оттогава минаха повече от двадесет години. Ето вече година, откакто съм в пенсия. Имам внуци и понякога разказвам на малчуганите тази история. Наистина в моите разкази тя винаги свършва благополучно: пришълците благополучно си заминават за в къщи със своята блестяща ракета, а бандата на Шампиона бива хваната от пристигналата навреме полиция. Отначало моите пришълци си отиваха на Венера, а по-късно, когато на Венера стъпиха първите експедиции, ми се наложи да пренеса господин Мозес в съзвездието Воловар. Впрочем не за това става дума.
Отначало фактите. Разчистиха „Гърлото от бутилка“ след два дни. Аз извиках полицията и й предадох Хинкус, един милион и сто и петнадесет хиляди крони и своя подробен отчет. Но трябва да кажа, че следствието нищо не откри. Наистина в разрития сняг бяха намерени повече от петстотин сребърни куршума, но хеликоптерът на Шампиона, който отнесе телата, беше изчезнал безследно. След няколко седмици една съпружеска двойка туристи-скиори, пътешествуваща недалеч от нашата долина, съобщи, че е видяла как пред очите им някакъв хеликоптер паднал в езерото „Три хиляди девици“. Беше организирано търсене, обаче не можа да се намери нищо интересно. Дълбочината на това езеро, както е известно, достига на места четиристотин метра, дъното му е ледено и релефът му постоянно се мени. Шампиона явно беше загинал — във всеки случай на сцената на престъпниците той вече не се появи. Благодарение на Хинкус, който бързаше да спаси кожата си, бандата му беше частично изловена, а останалите се
