— Не. Трябва да се махаме оттук. Пазачите всеки момент би трябвало да свършат обиколката си.
— Добре. Тръгвайте.
Спуснаха се в гумената лодка и бързо се отдалечиха от „Маус“.
След петнадесет минути се приближиха до „Орегон“ със скорост двадесет възела. Бензиновият двигател бръмчеше равномерно. Матросът в хангара ги наблюдаваше на екрана и щом стигнаха до кораба, угаси червените светлини и отвори вратата. „Зодиак“ се плъзна по рампата и спря. Вратите се затвориха още преди да изключат двигателя.
Макс Ханли, който ги чакаше, веднага подаде мобилния си телефон на Линда.
Тя смъкна черната плетена шапка от главата си.
— Рос слуша.
— Обажда се Хуан. Какво открихте?
— „Маус“ пренася среден по размери търговски танкер, шефе. Не можах да видя името му.
— Някаква следа от екипажа?
— Не. В трюма цареше непрогледен мрак. Обзалагам се, че или са мъртви, или са в единия влекач.
Не беше необходимо да споменават, че вторият вариант е малко вероятен.
— Свършихте страхотна работа — похвали ги Кабрило. — Налейте си допълнителна дажба грог.
— Ще си позволя да се почерпя с две чашки от коняка „Луи XIII“, който държиш в каютата си.
— Конякът трябва да се пие в специално затоплена тумбеста чаша, а не да се лочи като евтина текила.
— Ще затопля чашата — подразни го Линда. — Давам ти Макс.
Подаде телефона на Ханли и тръгна да се изкъпе и да изпие една-две чашки от коняка с цена хиляда и петстотин долара.
— Какво да направим? — попита Макс.
— Според информацията на Мърфи „Маус“ се е отправил към Тайван. Изпреварете го и вижте в кое пристанище ще влезе. Ще се срещнем там и ще действаме според обстоятелствата.
— Ами ако промени курса и се отправи към друго място?
— Следете го.
— Той се движи с три възела. Може да го следим няколко седмици, преди да стигне до суша.
— Съзнавам го. Мисли за себе си като за едно от ченгетата, проследили О. Джей Симпсън с бавна скорост по магистралите на Лос Анджелис.
— Бавна скорост? По дяволите, омарите мигрират по-бързо от тоя проклет сух док — изсумтя Макс. — Последният кораб, откраднат от флотилията на твоя японски приятел, беше танкер, нали?
— „Тоя Мару“ — каза Хуан.
— Точно така. Логично е да предположим, че „Тоя Мару“ е в трюма на „Маус“. Защо не се обадим на флота или на бреговата охрана?
— Убеден съм, че е „Тоя Мару“, но тук не става дума само за един кораб и се съмнявам дали някой на влекачите може да ни каже нещо повече. Пиратите са хитри. Помни ми думата, че един ден след като напуснат Тайпе, ще получат заповеди да отидат другаде. Ако нападнем „Маус“ сега, ще спипаме един плавателен съд и неколцина незначителни играчи. Но ако го проследим до мястото, където ще разтоварят „Тоя Мару“ или ще го замаскират, за да го използват, ще направим пробив в операциите им.
— Прав си — съгласи се Макс. — Значи ще се влачим след тях и ще видим къде ще ни отведат.
— Давам телефона на Еди. Той има списък с неща, които ще трябват за инфилтрирането му в Китай. Може да изпратиш куриер, когато минете през Корейския пролив. Хеликоптерът ни има повече от достатъчно пробег, за да стигне до Пусан. Оттам куриерът може да вземе пътнически самолет до Сингапур и да се срещне с Еди на летището.
— Чакай да взема нещо за писане. И лист. И очилата си.
На петстотин мили северно от мястото, където „Орегон“ бавно следваше „Маус“, друг сух док, всъщност негов двойник, излизаше от пролива Лаперуз, който отделяше северния край на Япония от остров Сахалин, и навлизаше в леденостудените води на Охотско море. Дърпаха го по-мощни влекачи от онези на „Маус“ и се движеше с шест възела, въпреки че корабът, скрит в трюма му, беше значително по-голям от танкера, който видя Линда.
Бурните вълни ту опъваха, ту отпускаха буксирните въжета, заливаха ги с разпенена вода. Влекачите пореха морето на север, бързо подвижни и реагиращи на капризите на океана. Сухият док се държеше по различен начин. Носът поемаше вълните директно и експлозиите от бяла пяна се издигаха чак до палубата, после корабът бавно и тромаво се отърсваше от водата, сякаш морето го разсейваше.
Трюмът му също беше покрит, но с метални плоскости, поставени върху стоманена рамка. Краищата им бяха заварени и докът щеше да е херметизиран, ако не бяха индустриалните вентилатори, монтирани на кърмата. Мощните машини всмукваха стотици кубични метра въздух в минута и го вкарваха в трюма. Излизащият въздух минаваше през редици химични филтри, за да се пречисти противната смрад, излъчваща се отдолу; моретата по света не помнеха такава воня от почти двеста години.
Кабрило не можеше да мръдне от Токио, докато Марк Мърфи не намереше информация, така че прекара три дни, като си играеше на турист в град, който не харесваше. Копнееше за свежия въздух в открито море, за недостижимия хоризонт и спокойствието, докато седи на кърмата и наблюдава как дирята се вие зад кораба. Сега обаче трябваше да търпи абсолютно неразбираем език, неописуеми тълпи и постоянните втренчени погледи на хора, които би трябвало да са свикнали със западняците, но се държаха така, сякаш не са виждали нито един.
Чувството му за безсилие се засилваше още повече от мисълта за Еди Зенг. Той беше тръгнал преди два дни, беше се срещнал с куриера в Сингапур и вече беше влязъл в Китай. Беше се обадил на „Орегон“, когато бе пристигнал в Шанхай, но после беше захвърлил телефона. Почти всеки в големите градове имаше мобилен телефон, но Еди се отправяше навътре в страната, където не само нямаше покритие, но и ако го хванеха с телефон, по всяка вероятност щеше да събуди подозрение. Щеше да е абсолютно сам в страна, където вече му бяха издали смъртна присъда, докато не разбереше защо и как китайските селяни са се озовали на борда на „Кра“.
Телефонът на Хуан завибрира в джоба на сакото му, той го извади и го отвори. Разхождаше се в парка около Императорския дворец, единственото тихо място в огромния мегаполис.
— Кабрило слуша.
— Хуан, обажда се Макс. Готов ли си да сложиш край на почивката си?
— Мърфи откри ли нещо? — Кабрило не си направи труда да прикрие радостта в гласа си.
— Позна. Ще те свържа с него, но ще остана на линия.
Хуан намери свободна пейка и седна, за да се съсредоточи напълно върху разговора. Приготви и тефтерче и писалката си „Монблан“ в случай, че трябва да води бележки.
— Хей, шефе, как я караш?
— Макс каза, че имаш информация. — Кабрило изгаряше от нетърпение да научи нещо, за да може да започне разследване.
— Отне ми известно време и трябваше да се консултирам с Майк Холбърт.
От време на време Холбърт даваше съвети на Корпорацията и беше брокер по инвестициите им. Беше участвал в две мисии на борда на „Орегон“, макар че обикновено работеше в нюйоркския си апартамент на петнадесетия етаж с изглед към Сентръл Парк. Беше факир по мистериозните аспекти на международните финанси, сенчестия свят на фасадните компании, данъчните убежища и дериватите, въпреки че в момента, като се имаше предвид трагичното състояние на финансовото положение на Корпорацията, не беше от любимците на Хуан.
— Е, какво научи? — напомни му Кабрило.
— Може да ти прозвучи малко объркано, затова трябва да бъдеш търпелив. — Мърфи млъкна, за да прегледа записките си на компютърния екран. — Първо трябваше да открия кой стои зад бутафорните фирми, собственици на „Маус“ — „Търговски консултанти“, „Равностойни международни партньори“ и останалите. Всичките, изглежда, са основани, за да купят сухия док. Нямат други авоари.
— Това не е нещо необичайно. Ако някога се предявят застрахователни претенции срещу
