— Въведи ги отзад напред — заповяда Линкълн. — Опитай 4231!
— Една секунда.
Линкълн не каза поредицата точно в обратен ред, но Хали набра 4231 и натисна ENTER.
Светлината престана да мига. Алармата беше изключена. Хали погледна учудено партньора си.
— Трябваше да внимаваш повече на инструктажа на Макс. — Линкълн се ухили. — Семейство Исфординг има две големи деца. Едното е родено на втори април, а другото на първи март. Четири, две, три, едно. Елементарно, драги Хали.
Хали изключи паникбутоните. Единият беше на таблото, а другият — несъмнено до леглото на Кара Исфординг.
— Добре, чисто е — прошепна Кабрило и двамата с доктор Хъксли влязоха във фоайето. — Ако след двадесет минути все още сме вътре, приемете, че всичко е наред, и отидете в тайната квартира. Утре Джулия ще отиде с колата на госпожа Исфординг в „Регенсдорф“. Когато се върне, ще се грижи за нея през уикенда, а аз ще оставя колата в града.
Хали и Линкълн се качиха в мерцедеса, а Хуан излезе и набра номера на семейство Исфординг на мобилния си телефон. Чуха се две позвънявания, след третото се обади сънен глас.
— Ало?
— Фрау Исфординг, аз съм Юрий Зайцев — каза Кабрило на английски с руски акцент. — Съдружник съм на съпруга ви. Важно е да се видим веднага.
— Was? Nein. Невъзможно — измърмори Кара Исфординг — Mein Gott1, сега е два през нощта.
— Отнася се за безопасността на съпруга ви, фрау Исфординг. — Хуан добави в гласа си заплашителна нотка. Жената сигурно вече беше осъзнала, че мнозина, вероятно дори всичките клиенти на съпруга й се занимават с незаконна дейност. — Аз съм в дома ви. Моля ви, слезте. Изключих алармената ви система. Ако исках да ви направя нещо лошо, вече щях да съм го направил.
— Кой сте вие? — В тона й се прокрадна страх.
— Опитвам се да помогна на вас и на съпруга ви. Той е доверен член на организацията, за която работя, и знаем, че планират да го убият в понеделник сутринта.
— Да го убият?!
— Да, фрау Исфординг. Членове на Организацията за освобождение на Палестина.
— Как беше името ви?
— Юрий Зайцев. Изпращат ме от Санкт Петербург да помогна на семейството ви.
Тя сигурно знаеше, че Рудолф върши много работа с руснаци, защото след кратко мълчание се съгласи да се срещнат. Кабрило изпита облекчение. Можеше просто да я завърже за леглото и да й запуши устата, а на сутринта Джулия да отпрати прислужницата и да задействат плана, но това не беше в стила му. Жената беше невинна и той нямаше намерение да й създава повече трудности, отколкото беше абсолютно необходимо.
На горната площадка на стълбището светна лампа. Гримирана и подходящо облечена, Кара Исфординг не беше привлекателна жена, но сънена, с разрошени коси и с подпухнало от съня лице беше направо страшна. Беше облякла халат върху нощницата си и Кабрило пламенно се надяваше да не се разтвори. За срещата той се беше издокарал с черни джинси, черна риза и широко кожено яке — модната униформа на главорез от руската мафия. Беше боядисал косата си и от пет дни не се беше бръснал. Брадата му беше червеникава. Беше си сложил цветни контактни лещи, които правеха ясните му сини очи черни.
— Много съжалявам, че ви безпокоя, фрау Исфординг — започна Хуан, когато тя стигна до площадката на стълбището на първия етаж. Не посегнаха да се ръкуват. — Но нямаше друг начин. Задействани са планове за освобождаването на съпруга ви, но се нуждаем от вашата помощ. Единствено на вас е разрешено да го виждате в „Регенсдорф“ и той трябва да бъде уведомен какво става.
— Казахте, че искат да убият Руди? — Тя седна на стола. В очите й напираха сълзи.
— Да. Може би не знаете, че някои групировки в освободителното движение на Палестина смятат, че съпругът ви знае къде са парите им. Вероятно милиарди долари.
— Но… той каза, че работата му с палестинците е законна.
Кабрило коленичи пред уплашената жена и хвана треперещите й ръце.
— Може и да е така, но за тези хора слуховете са факти. В понеделник те или ще го убият, или ще се опитат да го отвлекат. Трябва да ги изпреварим.
— Не знам… какво да направя. Не трябва ли да кажете на полицията?
— Свидетелските показания на съпруга ви вече съсипаха кариерата на някои известни личности в бизнеса и правителството. Има и още по-влиятелни хора, които повече от всичко искат да запушат устата на съпруга ви.
Разбра, че е прекалено деликатен. Кара почти беше изчерпала психическите и емоционалните си сили и не схващаше какво й говори. Не можеше да я обвини. Допреди година съпруга на преуспяващ адвокат и доволна швейцарска домакиня, сега тя беше обсадена от репортери и ежедневно засипвана с истории за престъпната дейност на Исфординг.
— Опитвам се да ви обясня, че полицията няма да предотврати атаката срещу съпруга ви.
— Не е честно! — възмутено възкликна тя. — Ние си плащаме данъците.
Кабрило едва не се усмихна на наивността й.
— Както биха се изразили американците, вашият съпруг е разбутал гнездо на оси. Дошъл съм да се погрижа да не го ужилят.
Тя избърса очите си с хартиена кърпичка, която, изглежда, беше в джоба й, откакто бе купила халата, и се опита да изправи рамене.
— Не знам какво да направя. Какво да кажа на Руди? Какъв е планът ви?
— Не е нужно да правите нищо, фрау Исфординг. — Хуан обърна глава и извика към трапезарията. — Людмила.
Джулия излезе на светлината на лампата. Кара ахна, като видя двойничката си, и захапа кокалчетата на пръстите си. За миг Кабрило се притесни, че ще припадне, но фрау Исфординг събра сили и стана. Приближи се до Джулия и я огледа.
— Това е партньорката ми Людмила Демонова. Тя ще отиде в „Регенсдорф“ вместо вас утре. Не искам да ви обиждам, но за операцията е по-безопасно Людмила да се представи за вас, отколкото да ви обясним подробно плана. Ако имахме повече време, сама щяхте да отидете при съпруга си, но… — Хуан спря, оставяше я тя сама да стигне, до каквото заключение иска. — Позволено ли ви е да давате нещо на съпруга си?
— Не, но тайно му предавам бележки. Пазачите не са ми попречили поне досега.
— Добре, това е хубаво. Искам да напишете на съпруга си, че не сме ви сторили нищо лошо и да изслуша внимателно какво ще му каже Людмила. Ще го направите ли?
— Да. — Фрау Исфординг се съвземаше от първоначалния стрес и, изглежда, приемаше, че Кабрило и Хъксли са дошли да й помогнат. — Но какво ще стане след това?
— Имате предвид, след като освободим съпруга ви? Не знам. Аз трябва само да го заведа в тайна квартира, а после… — Хуан сви рамене като войник, който си върши работата, — после всичко зависи от съпруга ви и от моя шеф. Сигурен съм, че ще изпратят хора да ви вземат и че двамата ще заминете например за Южна Франция или Коста дел Сол.
Тя му се усмихна тъжно, сякаш знаеше, че остатъкът от живота й няма да е толкова идиличен.
Сутринта Джулия тръгна към затвора малко след девет. Кабрило нервничеше, че трябва да чака, но винаги съществуваше риск Кара Исфординг да се уплаши и да се обади на полицията. Тя освободи прислужницата за деня и сега двамата седяха в трапезарията и пиеха студено кафе. Хуан продължи да играе ролята си на руски гангстер, затова разговаряха малко, и това го радваше. До отвличането на адвоката оставаха само три дни и той усещаше как минутите летят. Модификациите на камиона още не бяха довършени, въпреки че бяха изпипали всичко в колите под наем и бяха уточнили графика. Най-много се тревожеше за работата, която трябваше да свършат в събота и неделя на строежа. За щастие строителната компания не поставяше нощни пазачи, затова нямаше проблем. Довечера обаче трябваше да пренесат десет тона цимент, ако искаха да спазят крайния срок.
