придаваше внушителен вид. Беше на петдесет и три години, но пясъчнорусата му коса не бе оредяла, а очите му не бяха изгубили блясъка си. Кремавото ленено сако, което носеше, бе доста широко за фигурата му, но вместо да загрози стегнатото му от упражнения тяло, го правеше да изглежда още по-мускулест. Когато се засмееше, а той го правеше често, белите му зъби се открояваха на фона на тъмния тен.
Хайди стоеше до него. Само една-две години по-млада от Том, тя изглеждаше в края на тридесетте. Беше типичното калифорнийско момиче с идеално изрусена коса, искрящи сини очи и фигура на професионална спортистка. Шията й беше най-привлекателната й черта, дълга и изящна, и тя я подчертаваше с големи деколтета и огърлици от най-качествени диаманти.
Поотделно Том и Хайди бяха привлекателни. Заедно представляваха зашеметяваща двойка и не бе чудно, че вечно бяха център на вниманието. Това се виждаше особено ясно сега, на празненството на „Отговорните“ в чест на отварянето на новия им щаб.
— Поздравления, Том — каза прочут режисьор, като се приближи към тях и целуна Хайди по бузата. — И за теб, Хайди. Трябва да се гордеете. Знам, че и доктор Купър би се гордял с вас — режисьорът изрече името с безкрайна почтителност. — Бъдещите поколения ще гледат на този център като на мястото, където тъмните сили на пренаселването най-после бяха изтикани назад.
— Това ще е лъч надежда за света — отговори Хайди Северънс. — Както баща ми ни учеше, началото на борбата ще е най-трудното. Но когато учението ни се разпространи и хората започнат да разбират смисъла му, нашият начин на живот ще бъде оценен като отговорен.
— В „Поколения“ четох за намаляващия брой раждания в селата около новата ни клиника в Сиера Леоне — продължи режисьорът.
„Поколения“ беше списанието на групата, което излизаше два пъти годишно. Северънс кимна.
— Построихме я далеч от местата, където християнските мисионери и мюсюлманските проповедници са покварили хората с лъжите си, и се справяме по-добре, отколкото се надявахме. Помагаме на селяните да разберат, че предотвратяването на нежеланите бременности повишава стандарта им на живот повече от благотворителните дарения.
— В статията не пише дали обясняваме как животът ни се влияе от външна намеса и как можем да се борим с нея.
Том поклати глава.
— Фактът, че в успоредна на нашата галактика съществува друга цивилизация, е нещо, с което те още не могат да се справят. Философията си ще разясняваме по-късно. Засега сме доволни, че поне намалихме броя на ражданията.
Режисьорът прие логиката му и махна на двойката с чашата си. После изчезна в тълпата и даде възможност на останалите да поздравят семейство Северънс.
— Той е добър човек — прошепна Хайди на мъжа си.
— Последният му филм докара над двеста милиона, но даренията му през изминалата година спаднаха с пет процента.
— Ще поговоря с Тамара.
Тамара беше новата съпруга трофей на режисьора и едно от протежетата на Хайди.
Том не я чу, а бръкна в джоба на сакото си, за да извади вибриращия мобифон. Отвори го, каза името си и слуша в продължение на минута, без лицето му да промени изражението си.
— Благодаря — каза той и затвори.
Погледна Хайди, чиито блестящи очи и широка усмивка искряха повече от единадесеткаратовия диамант на шията й.
— Беше Ковач — тихо каза Том, за да не го чуе друг. — Товарен кораб тъкмо съобщил, че открил зловеща развалина в Индийския океан.
— О, Господи!
— Била идентифицирана като „Златна зора“. Хайди вдигна ръка към врата си, а лицето й се изчерви.
— Нямало оцелели.
Усмивката й се разшири и тя възкликна доволно:
— Това е чудесно. Просто чудесно.
Том изглеждаше като човек свалил огромно бреме от раменете си.
— Няколко седмици, скъпа, и всичко, за което ние и баща ти работихме, ще се осъществи. Светът ще се роди отново и този път няма да прецакаме работата.
— Да, ще се роди отново с нашия образ — добави тя, като го хвана за ръката.
Въобще не се замисли за нещастните седемстотин осемдесет и трима мъже, жени и деца, които бяха загинали на пътническия кораб. При това много от тях бяха членове на организацията й. Но знаеше, че броят смъртни случаи тепърва щеше да се увеличава.
12.
По-малко от дванадесет часа след като съобщиха за потъването на „Златна зора“, без да признаят нищо за набега си на борда, Кабрило и екипът му още не бяха оформили плана си за действие, но знаеха накъде да се насочат. Твърдо бяха решени да стигнат до дъното на тази загадка.
Корпорацията беше печелившо предприятие, но се ръководеше от моралния импулс на Хуан Кабрило. Не приемаха определени задачи, независимо колко пари им предлагаха. А и се възползваха от възможностите да постъпят правилно, отново независимо от печалбата. Както бе правил и в миналото, когато нямаше шанс да им платят, Хуан предложи на хората от екипажа да напуснат „Орегон“ до приключването на сегашната мисия. Никога не отказваше да рискува живота си за добра кауза, но не настояваше и хората му да постъпват по същия начин. Но, както и предишните пъти, никой от хората му не прие предложението. Биха последвали Кабрило и в ада. А гордостта на Хуан с техническите възможности на „Орегон“ бледнееше в сравнение с чувствата му към екипажа. Може и да бяха наемници, но в същото време бяха най-прекрасните хора, с които някога бе работил. Да, всички бяха натрупали огромни състояния през изминалите години, но истината бе, че рискуваха живота си по същите причини както когато бяха работили за правителството. Правеха го, защото светът ставаше все по-опасен с всеки изминал ден. И ако никой друг не искаше да се заеме с оправянето му, те бяха насреща.
Корабът се носеше на север през Бал ел мандеб или Портата на сълзите, която разделяше Йемен от Джибути. Намираха се в Червено море и Кабрило вече бе потърсил връзките си в морска служба „Атлас“, египетската компания, която контролираше Суецкия канал, за да се увери, че „Орегон“ ще бъде част от конвоя на следващата сутрин.
Щяха да са им нужни единадесет часа да изминат стоте мили от Суец до Порт Саид, но крайното им местоназначение бе само на един ден път.
Поради многобройните кораби, влизащи и излизащи от Суецкия канал, маршрутите в Червено море бяха доста претоварени. За да не предизвикват подозренията на минаващите кораби, Хуан сложи пост на мостика, макар че „Орегон“ бе управляван от оперативния център под палубата.
В момента Хуан стоеше на мостика и наглеждаше подготовката за минаването през канала на следващата сутрин. В небето над Африка бушуваха пясъчни бури. Слънцето залязваше през оцветените в охра облаци, които хвърляха призрачни сенки по мостика. Температурата си оставаше почти тридесет градуса и надали щеше да намалее, когато слънцето най-после се спуснеше зад хоризонта.
— Каква гледка — отбеляза доктор Хъксли, когато излезе от тайната врата в задната част на пилотската кабина.
Докато оглеждаше бушуващата буря, слънцето оцвети лицето й в бронзово червено. Меката светлина й помогна да скрие невероятното си изтощение.
— Как е пациентката ни? — попита Кабрило, като разтвори огромна карта на очуканата маса.
— Ще се оправи напълно — отговори Джулия. — Ако е все така добре до утре сутрин, ще я извадя от изолационното. А ти как си?
— При мен нямаше нищо, което да не може да бъде излекувано с горещ душ и малко почивка — отговори Хуан, като закачи картата с нарочно леко счупени скоби, за да придадат на „Орегон“ колкото се може по-мизерен вид.
