предназначени да наподобят фигурата на арабина. Помогна му и разузнавателното сведение, че терористът си пада по „Армани“. На кръста под смокинга Хуан носеше плосък кобур за любимото си оръжие, автоматичен пистолет „ФН 57“.
— Приличаш на Джеймс Бонд с шкембе — ухили се Майк Троно от другия край на стаята.
Хуан отговори с гласа на Шон Конъри:
— Чистачите трябва да бъдат виждани, но не и чувани.
Майк и Джери Пуласки носеха униформите на чистачи от прочутото казино в Монте Карло. Кевин и хората му поддържаха гардероб с безброй униформи — можеха да докарат всичко — от руски генерал или пътно ченге в Ню Делхи до парижки пазач в зоологическата градина. Бяха им нужни само няколко минути да прекроят стандартен гащеризон в нужния стил.
Майк и Джери влачеха кофа за боклук на колелца и друга с парцали и пластмасов надпис, който предупреждаваше, че подът е влажен.
Главният стюард се появи на прага, тих и дискретен както винаги. Носеше снежнобяла престилка върху костюма си. Членовете на екипажа спореха дали Морис си сменя престилките, преди да излезе от кухнята, или просто никога не се покапва. Повечето залагаха на последното. Той държеше затворена пластмасова кутия и се мръщеше.
— За бога, Морис — подразни го Хуан, — не прилича на истинско.
— Капитане, аз го направих, така че е съвсем истинско.
— Да видим.
Морис остави кутията на плота и отстъпи назад, отказвайки да вдигне капака. Хуан го направи вместо него и бързо завъртя глава.
— Пфу! Трябва ли да вони толкова?
— Трябваше ти повръщано. Подходих към задачата както към всяко друго ястие. Миризмата е не по- малко важна от вида и консистенцията.
— Напомня ми на оня риба, дето приготви за Джанике — ухили се Майк, затвори кутията и я остави върху кофата с парцали.
Морис го изгледа строго като училищен директор.
— Господин Троно, ако се надявате на друго освен на хляб и вода в бъдеще, ще се наложи да ми се извините.
— Хей, аз харесах рибата — бързо се оправда Майк, който приемаше заплахите на Морис сериозно, както всички други на борда на „Орегон“. — Е, какво имаме тук?
— Основата е супа от грах, а останалото е търговска тайна.
Хуан го погледна накриво.
— И преди ли си го правил?
— Младежка закачка с Чарлс Райт, капитана на бойния кораб, на който служех навремето. Това леке се гордееше с железния си стомах, затова по време на една инспекция изсипахме малко от тази смес в личната му баня точно преди адмиралът да я посети. Прякорът Чък Драйфаното му се лепна до края на кариерата му.
Всички се разсмяха много по-силно отколкото историята заслужаваше, за да се освободят от натрупаното напрежение.
— Това ли е всичко, капитане?
— Да, Морис. Благодаря.
— Няма защо — кимна стюардът и напусна стаята, като направи път на доктор Хъксли да влезе.
Мъжете подсвирнаха възхитено. Хъкс бе издокарана в пурпурна рокля без презрамки, която прилепваше към тялото й като втора кожа. Косата й бе вдигната в елегантна прическа от къдрици и масури. Гримът подчертаваше очите и устата й и придаваше великолепен блясък на кожата й.
— Заповядай — каза тя, като подаде плоска кожена кутийка на Кабрило.
Той я отвори и видя три спринцовки.
— Инжектираш във вената и след петнадесет минути човекът заспива — обясни Джулия.
— Хапчетата? — попита Хуан.
Тя извади малък флакон от чантичката си и изтърси две хапчета.
— Ако Ал Асим има проблеми с бъбреците, ще се озове в болницата още преди да му се наложи да използва тоалетната.
— Колко време ще мине, преди да му подействат?
— Десет-петнайсет минути.
— Сигурна си, че няма да усети вкуса им?
Хъкс завъртя очи. Вече бяха обсъждали това три пъти.
— Абсолютно — потвърди тя, после му показа паспорта си.
Жителите на Монако нямаха достъп до казиното, затова на входа искаха документи за легитимация.
— Всички ли имат телефони? — попита Хуан.
Не искаха да привличат внимание с микрофони и слухови апарати, затова щяха да използват за връзка мобифоните си. Всички кимнаха и той добави:
— Добре тогава, да отиваме на брега да свършим работата.
Проектирано от Шарл Гарние, архитекта на прочутата Парижка опера, казиното в Монте Карло се извисяваше като катедрала, посветена на хазарта, построена в пищния стил Наполеон III, създаден от Гарние, с красиви фонтани на входа, две кули и меден покрив. В елегантния атриум се издигаха двадесет и осем ониксови колони, а всяка зала бе украсена пищно с мрамор и рисувано стъкло. На влизане Хуан забеляза под тентата три ферарита и няколко бентлита. Казиното привличаше елита на обществото. Мъжете бяха облечени в смокинги, а жените — издокарани като принцеси.
Той погледна часовника си. Кериков и Ал Асим никога не се появяваха преди десет, така че бе подранил с половин час. Повече от достатъчно, за да си намери подходящо скришно място, където да чака. Нямаше да е разумно арабинът да срещне двойника си до рулетката. Телефонът му иззвъня.
— Шефе, със Скай сме на позиция — докладва Майк Троно.
— Някакви проблеми?
— Маскирани като чистачи, сме направо невидими.
— Къде сте сега?
— До рампата за доставки. Почистваме олиото, което Скай разля.
— Добре. Стойте там и чакайте сигнала ми.
Кабрило показа паспорта си и плати входната такса. Тълпата се движеше надясно към елегантните зали за хазарт и той се присъедини. Насочи се нагоре към бара, поръча си мартини, което не възнамеряваше да пие, но му се стори подходящо за обстановката, после си намери тъмно ъгълче, където да чака. Хъкс се обади след секунди, за да съобщи, че е пристигнала в салон „Европа“, главната зала на казиното.
Докато чакаше, Хуан се върна на въпроса как да помогне на Макс, преди да унищожат остров Еос с орбиталната балистична ракета. Не се колебаеше да взриви острова дори ако не успееха да спасят приятеля Хенли. Залозите бяха прекалено големи, дори Макс би се съгласил. Искаше му се да има начин за обратна връзка с Хенли, но ИНЧ можеше да се използва само като предавател. Обмисли безброй идеи, но ги отхвърли.
— Тук са — съобщи Джулия по телефона след около двадесет минути. — Отиват към масата за шмен- дефер.
— Остави ги да се настанят и да пийнат по едно-две. В казиното Джулия разделяше вниманието си между рулетката и целта, която следваха. Купчината с чипове пред нея намаляваше и се увеличаваше, а в другия край на залата Ибн ал Асим пиеше третото си питие. Стори й се иронично, че арабинът финансира ислямските терористични групи, а в същото време нарушава един от основните закони на мюсюлманите, като пие алкохол. Според нея той явно се смяташе за „такфир“ — вярващ в исляма, който пренебрегва принципите му, за да проникне в западното общество. Разбира се, можеше да постигне това само като свали традиционната роба и гъстата брада, без пиенето и жените, но тези забавления просто му харесваха.
— Мисля, че е време, Хуан — каза тя в телефона.
— Добре. Действай. Майк, подгответе се за операцията.
