32.
За Марк и Линда не беше трудно да скрият факта, че не разполагат със собствена каюта. Купиха си дрехи и тоалетни принадлежности от магазините на кораба и се къпеха в съблекалните на фитнес клуба. Спяха на смени на шезлонгите на палубата през деня и прекарваха нощите в казиното. Благодарение на фотографската си памет Мърфи броеше картите като истински експерт и превърна четиристотинте долара, които си бяха донесли, в солидна сума. Ако искаше, можеше да натрупа цяло състояние, но трябваше да запазят анонимността си, затова се въздържа.
Всичко това се промени на втория ден. За другите пътници затварянето на залата, където се осъществяваха връзките с брега, бе най-вече неудобство. Няколко бизнесмени възнегодуваха, но останалите дори не забелязаха или не им пукаше. Марк и Линда обаче веднага загряха какво става. Имаше и други, почти невидими знаци. Забелязаха повече членове на екипажа да се мотаят по палубите, уж по работа, но всъщност през повечето време наблюдаваха пътниците. Никой още не бе започнал да разпитва за ключовете за каютите, но Линда и Мърф бяха сигурни, че е само въпрос на време. Очевидно беше се разнесъл слух, че на кораба има нелегални пътници, и параходната компания бе решила твърдо да ги открие. А още по-тревожни бяха кихавиците. На сутринта на втория им ден на кораба голям брой пътници и членове на екипажа кихаха неудържимо и се оплакваха от хрема. Линда и Марк се заслушаха в разговорите около басейна и в трапезарията и научиха, че всички се чувствали добре предишната вечер. Заразените били в нощния бюфет и тамошният персонал и готвачите също били болни.
— Сигурно е проба — отсъди Марк.
— Откъде си толкова сигурен?
Тъкмо привършваха закуската си в закътано ъгълче в огромната трапезария.
— По две причини. Повечето зарази по корабите са стомашни. А това прилича на риновирус. Второ, ако това беше главната атака, всички вече щяхме да сме мъртви.
— Какво мислиш, че трябва да направим?
Макар да се славеше с легендарен апетит, Линда едва бе докоснала закуската си.
— Не се ръкувай с никого, не пипай парапетите и най-важното — не си пипай очите. Това е любимият начин на вирусите да проникнат в тялото. Ще си мием ръцете на всеки половин час, а ако нарушим някое от правилата — незабавно. И ще открием как, по дяволите, ще пуснат смъртоносния вирус, с който избиха пътниците на „Златна зора“.
— Дали не се прецакахме, като останахме на кораба? — попита Линда, избърса устата си и остави салфетката на масата.
— Не, защото ще разберем как пускат вируса, преди да нападнат за втори път.
— Помисли разумно. Проверихме водопровода, въздушната система, климатиците и дори машините за лед. Защо смяташ, че ще успеем да открием нещо?
— Всеки път, когато зачеркнем поредното място от списъка, шансовете ни се увеличават — отговори Марк. — Питала ли си се някога защо, когато загубиш нещо, винаги го намираш на последното място, където погледнеш?
— Защо?
— Защото спираш да го търсиш, след като го намериш. Следователно търсеното винаги е на последното място, което претърсиш.
— Добре. Какво все пак имаш предвид?
— Още не сме проверили пословичното последно място.
Въпреки солидната изолация на стените на трапезарията чуха шум от перката на хеликоптер. Надигнаха се от масата и тръгнаха към басейна. Върху синята вода бе поставено твърдо покритие, а членовете на екипажа бяха оградили района с въже, за да държат пътниците далеч от него.
Хеликоптерът беше „Белджет Рейнджър“ и носеше надпис „Екскурзии Посейдон“. От горната палуба Марк и Линда видяха пилота и тримата пътници в кабината.
— Това не изглежда добре — отбеляза Линда.
— Мислиш ли, че са тук заради нас?
— На пътническите кораби рядко умират хора. Томас Северънс сигурно е реагирал светкавично на новината за смъртта на неговия човек. Чудя се как е принудил параходната компания да се съгласи на това. Гомес Адамс го прави така, че изглежда адски лесно, но приземяването на хеликоптер върху кораб в движение е опасно нещо.
— „Отговорните“ имат дълбоки джобове.
— Да, явно е така.
Хеликоптерът увисна над басейна като гигантско насекомо. Пилотът го приземи елегантно и трите врати се отвориха едновременно. Мъжете изскочиха навън с окачени на гърбовете раници. Веднага щом вратите се затвориха, хеликоптерът се издигна и се отдалечи от кораба.
— Еди спомена, че Зелимир Ковач прилича на Борис Карлоф — каза Марк, като посочи към мъжете.
— Едрият тип в средата?
— Трябва да е той.
Офицер от екипажа посрещна тримата мъже, но те не се ръкуваха с него. Спортните им дрехи — бежови панталони, фланелки и светли якета — приличаха на военни униформи. Сигурно и заради еднаквите раници, помисли си Линда.
— Какво мислиш, че има в раниците? — попита тя.
— Чисто бельо, чорапи, самобръсначки. И пистолети, разбира се.
До момента бяха рискували само да бъдат заключени в онова, което минаваше за арест на борда на кораба, и да им се наложи да дават сериозни обяснения, когато стигнат до брега. Но положението току-що се промени. Ковач и двамата бандити бяха по петите им. Линда и Марк не се съмняваха какво щеше да стане, ако ги хванат. Единственото им предимство бе, че Ковач не знаеше колко души издирват вируса. Но с помощта на екипажа, който търсеше нелегалните пътници, можеха да ги открият за нула време.
— Хрумна ми нещо — каза Марк.
— Какво?
— Дали Ковач би рискувал да се качи на борда, ако възнамеряват да го заразят със същия вирус, който пуснаха на „Златна зора“?
— Да, ако е бил ваксиниран.
До обед три четвърти от хората на кораба страдаха от симптоми на настинка. Въпреки предпазните мерки Марк и Линда също бяха в това число.
33.
Пустинният вятър виеше из полето и вдигаше облаци прах, които заплашваха да блокират небето. Пилотът на наетия „Сайтешън“ снижи предпазливо към пистата. Колесниците се спуснаха леко, а турбодвигателите изръмжаха и задържаха самолета във въздуха още няколко секунди.
Единственият пътник в кабината не обърна внимание на климатичните условия и опасното кацане. Откак бе хванал търговски полет от Ница до Лондон и после до Чикаго, където го чакаше наетия реактивен самолет, седеше с отворен пред себе си лаптоп и работеше енергично.
Когато Ерик предложи плана за изстрелването на руската балистична ракета, не бе взел предвид невероятното количество данни, които трябваше да събере, за да свърши работата. Трябваше да предвиди в изчисленията си орбиталните скорости, различните вектори, въртенето на земята, масата на волфрамовите пръчки и стотина други елемента. Благодарение на работата си за военните Ерик беше убеден, че можеше да се справи с математиката, макар да му се искаше Марк да бе до него. Мърфи имаше страховити познания по тригонометрия и диференциална математика, които биха му помогнали. Но пък щеше да настоява той да поеме командата и председателят щеше да го послуша. Марк просто бе по- квалифициран от Ерик.
Следващият логичен избор бе Хали Касим, тъй като ставаше дума основно за комуникация между сателита и компютъра. Единственият проблем бе, че на Хали му прилошаваше дори на обикновена панаирджийска въртележка и нямаше да може да свърши работата.
Ерик се оказа натоварен със задача, която само шепа хора бяха изпълнявали. Щеше да се вълнува за
