— Може и да мина.
На излизане от музея спря при информацията и взе брошура за изложбата, която всъщност се казваше „Жителите на ледения Север“. На приема довечера можеше да се отиде само с покана. Погледът му пробяга по листовката и се спря върху името на спонсора — „Океанус“.
Пъхна брошурата в джоба си и тръгна към офиса си. След няколко телефонни обаждания разполагаше с покана и след като поработи още известно време върху доклада си до Гън, се прибра да се преоблече. Докато минаваше покрай книжните лавици на комбинираната си дневна и библиотека, прокара пръсти по спретнато подредените томове. Гласовете на Аристотел, Данте и Лок сякаш му нашепваха.
Интересът на Остин към големите философи се бе зародил в колежа под влиянието на един провокиращ мисленето професор. По-късно философията му помагаше да се разсее от работата си и хвърляше светлина върху по-тъмните страни на човешката душа. В хода на мисиите си Остин бе убивал и ранявал хора. Чувството му за дълг, справедливост и самозащита го бе опазило от парализиращите, а може би и опасни съмнения. Но Остин не бе коравосърдечен човек и философията му даваше морален ориентир, когато размишляваше върху правотата на действията си.
Извади един дебел том, включи уредбата, от която потекоха живите тонове от саксофона на Джон Колтрейн, и се настани зад бюрото. Прелисти страниците и бързо откри цитата, за който си мислеше, откакто Макдъгъл бе споменал за цепелин на име „Ницше“.
„Внимавай, докато се сражаваш с чудовища, сам да не станеш чудовище. И когато се взираш в бездната, бездната също се взира в теб“.
Известно време се взираше в нищото, питаше се дали е виждал бездната, или по-точно дали тя е гледала обратно към него. После затвори книгата, върна я на мястото й и започна да се приготвя за приема.
24
Над входа на Музея на авиацията и космонавтиката откъм Медисън Авеню бе провесен огромен транспарант, върху който бяха извезани думите „Жителите на ледения Север“. За да не стане случайно някоя грешка, бяха нарисувани и фигури с дебели мъхести анораци с качулки — караха теглени от кучета шейни из суров арктически пейзаж. На заден фон се издигаха грамадни като планини айсберги.
Остин мина между колоните на портика и се озова в просторната осмоъгълна ротонда на музея. В центъра на широкото 25 метра помещение се издигаше истински шедьовър на изкуството на препариране — африкански слон, бягащ сред въображаема савана. В сравнение с петтонното животно дребната фигура, застанала под издигнатото му туловище, изглеждаше още по-миниатюрна.
— Добър вечер — с усмивка го поздрави младата жена и му подаде програма. Носеше олекотена версия на традиционна ескимоска дреха. — Добре дошли на изложбата „Жителите на ледения Север“. Минете през онази врата и ще видите колекцията в специалната изложбена зала. На всеки двадесет минути в кино „Имакс“ ще се прожектира филм за ескимоската култура. Състезанията с шейни и харпуни ще започнат на Пешеходната алея след четвърт час. Несъмнено ще е страшно вълнуващо!
Остин благодари и тръгна заедно с останалите гости към изложбената зала. Добре осветените витрини бяха пълни с ескимоски произведения на изкуството, гравюри върху кост, оръжия за лов и риболов, хитроумно скроени кожени костюми и ботуши, които биха държали топло на собствениците им и при най- ниските арктически температури, дървени шейни, каяци и китоловни лодки. От пръснатите из залата тонколони се разнасяше печално припяване, съпроводено от ритмични удари на някакъв вид барабан.
Бърборещата тълпа се състоеше от обичайната комбинация от политици, бюрократи и журналисти. Въпреки огромната си важност за целия свят Вашингтон си оставаше малък град и Остин срещна доста познати лица. Тъкмо разговаряше с един историк от Военноморския музей, който беше запален гребец на каяк, когато чу някой да го вика. Ангъс Макдъгъл от Музея на авиацията и космонавтиката си пробиваше път към него през мотаещата се тълпа.
— Ела, Кърт, искам да те запозная с един човек.
Заведе Остин при един достолепно изглеждащ сивокос мъж и го представи като Чарлз Глисън, куратор на изложбата.
— Разказах на Чък, че се интересуваш от ескимосите — каза Макдъгъл.
— Всъщност те предпочитат да бъдат наричани „инуити“, което означава „хората“. „Ескимоси“ е името, дадено им от индианците. То означава „суровоядци“. А името, с което наричали самите себе си, било „накурук“, което означава „добър“ — каза Глисън и се усмихна. — Извинявайте за лекцията. Преподавах много години в колеж и явно професионалното изкривяване понякога надделява.
— Не е нужно да се извинявате — каза Остин. — Винаги съм се радвал на всяка възможност да науча нещо ново.
— Много мило от ваша страна. Имате ли въпроси относно изложбата?
— Питах се за спонсора — каза Остин. Прочете табелката, която уведомяваше, че предметите във витрината са взети назаем от „Океанус“, и реши да стреля напосоки. — Чух, че шефът на „Океанус“ се казва Тунук.
—
— Точно така.
Глисън го изгледа внимателно.
— Сериозно ли говорите?
— Напълно. Бих желал да се срещна с този господин.
Глисън отвърна със странна полуусмивка и издаде звук, който бе някаква смес между хихикане и пръхтене. Накрая не успя да се сдържи и избухна в смях.
— Извинете, но едва ли бих нарекъл Тунук „господин“. Това е инуитското име на зъл дух. Смята се едновременно за създател и разрушител.
— Искате да кажете, че Тунук е име
— Точно така. Инуитите казват, че той се намира в морето, земята и въздуха. Всеки път, когато има неочакван шум, като например от пукащ се под краката ти лед, това е Тунук, който дебне жертвата си. Когато вятърът вие като глутница гладни вълци, това също е Тунук.
Остин беше объркан. Тунук бе името, което Тери му бе дала за шефа на „Океанус“.
— Разбирам защо въпросът ми така ви разсмя — каза той със смутена усмивка. — Явно съм разбрал нещо погрешно.
— Не и доколкото са замесени инуитите — каза Глисън. — Когато пътуват сами, те винаги са нащрек за Тунук. Носят костен нож и го размахват около себе си, за да го държат настрана.
Погледът на Остин се отмести към витрината.
— Нещо като онова във витрината ли?
Глисън почука стъклото пред богато украсеното бяло острие.
— Това е много рядък и необикновен екземпляр.
— В какъв смисъл?
— Повечето инуитски ножове са инструменти, използвани предимно за дране. А този е създаден с една-единствена цел — да убива човешки същества.
— Странно — каза Остин. — Винаги съм имал впечатлението, че ескимосите са миролюбив и дружелюбен народ.
— И това е самата истина. Живеят в теснотия, в сурова и неприветлива обстановка, в която разпалените страсти лесно могат да доведат до насилие. Знаят, че взаимопомощта е жизненоважна за оцеляването, и затова са развили цяла серия ритуали и обичаи, предназначени да разсеят агресивността.
— Този нож изглежда толкова агресивен, колкото си е в действителност.
Глисън кимна.
— Инуитите са подвластни на същите тъмни страсти като останалите хора. Онези, които са създали това оръжие, са били от племе, което е нарушило мирния модел. Предполагаме, че са дошли от Сибир в праисторически времена и са се заселили в Северен Квебек. Били склонни към изнасилвания, обири, човешки жертвоприношения… всякакви ужасни неща. Преди много години останалите общности се
