Отвъд жестокото безчувствено небе, където са покоите ти вечни, където са рояците звезди, де стихва мечът…
Върни тоз мъж в прегръдката на Хума отвъд жестокото безчувствено небе.
Дари му воински покой и угаси искрата във очите му, далеч от облаците на войната, отвъд луните и звездите.
И нека сетният му дъх във люлката небесна приюти се, отвъд копнежите на алчността.
Единствен соколът ще помни смъртта!
И нека сянката му стигне теб — отвъд жестокото безчувствено небе.
Песента заглъхна и рицарите се приближиха мълчаливо, един по един, за да отдадат почит на мъртвите, коленичейки пред олтара, след което напуснаха Покоите на Паладин.
Лорана, Флинт и Таселхоф останаха до тялото на приятеля си с насълзени очи и се прегърнаха. Леденият вятър виеше в отвора на криптата, където Почетната стража ги чакаше да излязат, за да я запечата.
— Кхара беа Реоркс — продума Флинт на своя език и поясни:
— Приятелите се срещат при Реоркс. — Той порови в торбата си, извади една прекрасна дървена роза, която беше издялал сам, и я постави върху гърдите на Стърм до Звездата на Алхана.
— Довиждане, приятелю — продума Тас. — Аз нямам друг подарък освен този, но мисля, че ще му се зарадваш, стига да го разбереш. Но ти вече сигурно разбираш всичко, и то по-добре от мен. — Той сложи едно бяло перце в дланта на Стърм.
— Куисалан елевас — прошепна Лорана и повтори на общия: — Любовта ни е вечна.
— Хайде! — подкани я Флинт. — Всички се сбогуваха с него и сега трябва да го оставим. Реоркс го чака.
Далеч, далеч от скованата в ледове Соламния още една личност се сбогува със Стърм Брайтблейд.
През изминалите месеци в Силванести все още нямаше промяна. Въпреки че тялото на Лорак лежеше дълбоко в земята на обичната му родина, тя още помнеше страшния му сън. Във въздуха се носеше мирис на смърт и разложение, а дърветата продължаваха да се огъват и гърчат в агония. Уродливите зверове все още бродеха в гората, очаквайки края на жестокото си съществуване.
Алхана напразно се взираше от прозореца на стаята си в Кулата на звездите, очаквайки промяна. Тя бе решила да отиде при народа си в Южен Ергот, но грифоните, които се завърнаха след бягството на дракона, й донесоха страшната вест за войната между хората и елфите. Преди няколко месеца щеше да посрещне тази новина с безразличие, дори щеше да се зарадва, но сега, когато познаваше Танис и приятелите му, разбираше, че тя е плод на световното зло.
Осъзнаваше, че трябва да се върне при народа си и да предотврати тази лудост, но си каза, че времето не е подходящо за път. А истината бе, че се страхуваше да се изправи пред хората си и да им разкаже за поруганата земя и за обещанието, което даде на умиращия си баща — елфите да се върнат и да построят наново прекрасната си родина, след като помогнат на хората да победят Кралицата на мрака и нейните войски.
Не че се съмняваше в успеха си, но се ужасяваше от мисълта да напусне тихото си убежище в Силванести и отново да се изправи в центъра на войната, затова непрекъснато отлагаше заминаването си. Освен това се страхуваше и едновременно копнееше да види човека, когото обичаше — благородния и горд рицар, който всяка нощ се явяваше в сънищата й и чиято душа бе обвързана с нейната посредством Звездата. С всеки изминал ден любовта й се засилваше, както се засилваше и страхът й от тази любов. Най-накрая реши да тръгне само когато може да им даде някаква надежда. В противен случай те нямаше да се върнат и щяха да се предадат на отчаянието.
И така, ден след ден, тя продължи да се взира през прозореца. Но надеждата не идваше.
Зимните нощи ставаха все по-дълги, а мракът — все по-дълбок. Докато една вечер я обзе странна слабост и светът сякаш престана да съществува. Неимоверна болка прониза тялото й, тя се свлече върху каменните плочи и сграбчи своята Звезда, която премигна и помръкна.
— Няма надежда! — изплака горчиво и размаха ръка към небесата. — Няма нищо освен смърт и отчаяние!
Тя стисна украшението и острите му ръбове порязаха дланта й.
Не помнеше как се прибра в стаята си, но когато влезе, погледна за последно умиращата земя, след това се разрида и заключи дървените капаци на прозореца.
„Светът да се оправя сам, а народът ми да погине така, както сам е избрал. Злото е по-силно и никой не може да го спре. А аз ще умра тук, при моя баща.“
Същата нощ реши да предприеме последната си прощална разходка из своята земя, наметна някаква дреха и се отправи към гроба на баща си под изкривеното дърво. В ръката си държеше Звездата. Тя се хвърли на земята и започна да копае трескаво замръзналата почва с голи ръце. Скоро те се разкървавиха и изтръпнаха, но това не я интересуваше. Тази болка бе добре дошла, защото можеше да я понесе по-леко от другата, която разяждаше сърцето й.
Накрая успя да изкопае една малка дупка, сложи в нея Звездата и се разплака. След известно време избърса сълзите си и започна да зарива дупката, но изведнъж се спря. Ръцете й се разтрепериха. Тя посегна неуверено, взе отново бижуто и избърна калта, чудейки се дали не полудява от скръб. Не, в центъра на Звездата блещукаше малко пламъче, което се разгоря буквално през очите й.
— Но той е мъртъв! — възкликна, без да откъсва поглед от украшението, което сияеше в сребърната
