Съжалявам, но не ме оставяй Райст. Толкова си слаб! Имаш нужда от мен…
— Вече не, Карамон — прошепна с лека въздишка магьосникът.
Танис се взираше в двамата, обзет от ужас. Не можеше да повярва! Дори когато ставаше дума за Райстлин.
— Хайде, Карамон — нареди дрезгаво той.
— Не го карай да се приближава до мен, Танис — каза Райстлин меко, сякаш беше прочел мислите му. — Уверявам те, способен съм на това. Всичко, което съм търсил цял живот е на една ръка разстояние. Няма да позволя нищо да ме спре. Погледни лицето на Карамон, Танис. Той знае! Убих го веднъж, мога пак да го направя. Сбогом, братко.
Райстлин хвана драконовото кълбо и го вдигна към светлината на горящата свещ. Цветовете в него лудо се завъртяха, проблясвайки ярко. Мощна магическа аура обгърна магьосника.
Като се бореше със страха, Танис се напрегна в последен отчаян опит да го спре, но не можеше да помръдне. Само слушаше как припява странни думи и ярката, завихрена светлина стана толкова бяла, че сякаш прониза главата му. Покри очите си с ръце, но тя минаваше през плътта му и се насочваше към мозъка. Болката беше ужасна. Чуваше агонизиращите викове на Карамон и как тялото му с трясък се строполи на земята.
Изведнъж настъпи тишина и каютата потъна в мрак.
Треперещ, Танис отвори очи. За миг не видя нищо освен образа на гигантския червен глобус, запечатан в паметта му. После очите му привикнаха към мрака. Свещта се топеше, лойта й капеше по дървения под на каютата и образуваше бяла локва, близо до Карамон. Той лежеше студен и неподвижен с широко отворени очи, вперени безизразно в празното пространство. Райстлин беше изчезнал.
Тика стоеше на палубата на „Перешон“, загледана в аленото море и с всички сили се опитваше да не заплаче. „Трябва да бъдеш смела“, повтаряше си тя непрекъснато. „Научи се да се биеш без страх в битките. И Карамон ти го каза. Не бива да ме вижда да плача.“
Но последните четири дни бяха изнервящи за всички. За да не бъдат открити от драконяните, от които гъмжеше Флотсам, спътниците се криеха в мръсния хан. Странното изчезване на Танис ги бе уплашило. Бяха безпомощни и не смееха да направят нищо, дори да попитат за него и затова четири дълги дни останаха в стаите си. Тика беше близо до Карамон. Напрежението от силното привличане помежду им — привличане, което не можеха да споделят — бе истинско мъчение. Искаше й се да го прегърне, да почувства ръцете му около себе си и да се притисне към силното му, мускулесто тяло. Знаеше, че и той иска същото. Понякога я поглеждаше с такава нежност, че тя копнееше да се сгуши в него и да сподели любовта, която се криеше в сърцето на снажния мъж.
Но това не можеше да стане, докато Райстлин се въртеше около него като крехка сянка. Тя отново и отново си повтаряше думите, които Карамон й беше казал, преди да стигнат Флотсам: „Посветил съм се на брат си. В Кулата на Висшата магия ми казаха, че неговата сила ще помогне да бъде спасен светът. Аз съм неговата сила — физическата му сила. Той се нуждае от мен. Имам дълг към него и докато това не се промени, не мога да се обвържа с никого. Ти заслужаваш някой, за когото ще бъдеш на първо място, затова те оставям свободна да намериш такъв човек.“
„Но аз не искам никой друг“, изкрещя тя мислено и сълзите и закапаха. Обърна се бързо, за да ги скрие от Златна Луна и Речен вятър. Щяха да я разберат погрешно, да помислят, че се е уплашила. Не, отдавна се беше преборила със страха от смъртта. Боеше се само да не умре сама.
„Какво правят?“, чудеше се тя разтревожена, докато триеше очи с опакото на ръката си. Корабът все повече се приближава до ужасяващия център на водовъртежа. „Къде е Карамон? Ще ги намеря, реши тя, каквото и да казва Танис“.
После го видя да излиза бавно от вътрешността на кораба и да влачи подпрения на него Карамон. Един поглед към бледото лице на едрия воин и сърцето й спря.
Опита се да извика, но не можа. При звука от нечленоразделното й възклицание Златна Луна и Речен вятър, които наблюдаваха ужасяващия водовъртеж, се обърнаха. Мъжът от Равнините веднага се притече на помощ на Танис, който залиташе под тежестта на товара си. Карамон вървеше като в пиянско вцепенение, а очите му бяха застинали и невиждащи. Речен вятър го подхвана, точно когато краката на полуелфа се подкосиха.
— Аз съм добре — каза Танис в отговор на загрижения му поглед. — Златна Луна, Карамон има нужда от помощта ти.
— Какво стана, Танис? — Страхът на Тика й помогна да проговори. — Къде е Райстлин? Да не би… — Тя млъкна. Очите на полуелфа бяха потъмнели от спомена за онова, което беше чул и видял.
— Райстлин замина — отговори той лаконично.
— Замина? Къде? — попита момичето, докато помагаше на Речен вятър да положи Карамон върху купчина въжета. Едрият воин не каза нищо, втренчил застиналия си поглед над аленото море.
— Помниш ли колко настояваше да отидем в Палантас, за да се научи как да използва драконовото кълбо? А сега изчезна. Сигурно е там, но това няма значение. — Той погледна Карамон, поклати глава със съжаление, после рязко се обърна и отиде до перилата.
Златна Луна докосна с нежните си ръце едрия мъж, произнасяйки името му толкова тихо, че останалите не можеха да чуят нищо през рева на вятъра. Карамон потръпна от докосването й и започна силно да трепери, Тика коленичи до него и хвана ръката му. Все още загледан пред себе си, той заплака. Златна Луна също се продължи, но продължи да гали челото му и да го вика както майка зове изгубеното си дете.
Речен вятър, чието сурово лице беше потъмняло от гняв, отиде при Танис.
— Какво стана?
— Райстлин каза, че… не мога да говоря за това. Не и сега! — Танис поклати глава и потръпна. Надвесен през перилата, той се взираше в потъмнелите води под себе си. Като ругаеше тихо на езика на елфите, който рядко и използваше, полуелфът обхвана главата си с ръце.
Натъжен от мъката на приятеля си Речен вятър успокояващо сложи ръка на приведените му рамене.
— Значи, в края на краищата, сънят се сбъдна — каза мъжът, магьосникът замина и остави брат си да умре.
— И както сънувахме, че ви провалих — смутолеви Танис с нисък, треперещ глас. — Какво направих! Вината е моя! Аз съм причината че този кошмар!
— Приятелю! — Речен вятър се развълнува от страданието му. — Ние не можем да се противопоставяме на волята на боговете…
— Какви ти богове! — извика Танис яростно и удари с юмрук по перилото. — Аз съм виновен! Мой е изборът! Колко често през опечи нощи, когато я държах в прегръдките си, си качвах, че е толкова лесно да остана завинаги там с нея! Не мога да осъждам Райстлин! Лис много си приличаме, той и аз. И двамата бяхме унищожени от всепоглъщащата си страст.
— Ти не си унищожен, Танис! — Речен вятър го стисна силно че раменете и го принуди да се обърне към него. — Ти не стана жертва на страстта си като магьосника. Ако беше така, щеше да останеш с Китиара, но ти я напусна, Танис — Не съм я напуснал — каза горчиво полуелфът. — Изнизах се като крадец. Трябваше да й се противопоставя, да и кажа истината за себе си! Сигурно щеше да ме увие, но вие щяхте да бъдете в безопасност, можехте да се спасите. Колко по-лека щеше да бъде смъртта ми… Но аз не намерих тази смелост и ви доведох дотук! — Танис се освободи от прегръдката му. — Погубих не само себе си, но и вас…
Той огледа палубата. Берем още стискаше ненужния щурвал с онзи странен израз на примирение. Маквеста се бореше да спаси кораба си и крещеше заповеди, опитвайки се да надвика воя на вятъра и силния рев, който се носеше от дълбините на водовъртежа. Но екипажът й, обезумял от ужас, вече не се подчиняваше. Някои плачеха, други ругаеха. Повечето мълчаха и гледаха като омагьосани гигантската фуния, която безвъзвратно ги всмукваше в мрака на дълбините. Танис почувства ръката на Речен вятър отново на рамото си. Ядосан, той опита да се отскубне, но варваринът не го пусна.
— Танис, братко мой, ти сам избра да тръгнеш по този път, още когато ни се притече на помощ в хана „Последен дом“. От гордост щях да откажа да я приема и двамата с нея щяхме да загинем. За това, че не ни изостави в нужда, ние върнахме на света старите богове. Донесохме лек, донесохме надежда. Спомни си какво ни каза Господарката на гората: „Ние не тъгуваме за онези, които изпълняват предопределението си в
