Ненадейно тя хвана ръцете ми между своите и ме погледа развеселено — още не бях успял да направя възела. Пръстите ми, смешно оплетени в лентичката, бяха ледени; нейните — горещи. Лентичката падна в деколтето й и изчезна. Някой трябваше да я извади оттам.
— В общи линии — продължи тя, стискайки ръцете ми, без да откъсва погледа си от моя, — важно е да се сънуват ясни, точни, дълготрайни, истински сънища и за всяка цел си има средство. Ако сънуваш, че не си женен, това може да значи точно обратното, сиреч че скоро ще бъдеш. А може да означава, че не си женен и толкоз. Разбра ли?
— Но в моя случай не е ли възможно да се разбере дали съновидението е истина или означава противоположното? — попитах, почти останал без глас, с пламнали бузи.
— Разбира се, че е възможно.
— Защо не ми го кажете? — помолих, навеждайки, без да искам погледа си към ароматната пропаст, която бе погълнала лентичка та.
— Много просто, скъпи мой — защото не си платил. Усмивката й изчезна, тя отблъсна грубо ръцете ми от гърдите си, извади лентичката и я завърза светкавично около врата си, като че ли никога не бе имала нужда от помощ.
Слязох по стълбите с най-тъжното усещане, на което е способна човешката душа, проклинайки целия свят, така неспособен да се прегъне пред моите желания, и пожелавайки ада, след като се бях оказал толкова неумел тълкувател. Сънищата, които аз нещастният бях споделил с Клоридия, се бяха изсипали, голи и беззащитни в скута на една куртизанка — как можах да забравя това? Как бях могъл да си въобразя, да бъда такъв глупак, че ще спечеля нейните ласки, без да следвам утъпкания път на заплащането? И как можех да се надявам, тъпак такъв, че точно пред мен тя щеше
Поради тези тъжни мисли, веднага щом слязох по стълбите и се упътих към стаята си, фактът, че заварих пред вратата си, вече изнервен от краткото чакане, абата Ато Мелани, предизвика мигновено удовлетворение. Абатът, рискувайки да издаде на Кристофано нашата уговорка, не можа при пристигането ми да удържи една звучна кихавица.
Четвърта нощ
14 срещу 15 септември 1683
Този път преминахме, по-бързо и уверено поредицата от галерии под „Оръженосеца“. Бях взел със себе си счупената въдица на Пелегрино, но абат Мелани не беше съгласен да проверяваме тавана на проходите, както когато бяхме открили тайния отвор, който водеше в горната галерия. Очакваха ни на важна среща, напомни ми Мелани, и, имайки предвид обстоятелствата около нея, бавенето не ни бе от полза. После забеляза мрачното ми изражение и си спомни, че ме е видял да слизам от куличката на Клоридия. Засмя се развеселен и шепнешком запя:
Нямах никакво желание да ми се подиграват и реших да накарам Ато да млъкне, като му зададох въпроса, който трептеше на езика ми, откакто бях чул думите на Бреноци. Абатът спря рязко.
— Дали съм абат? Що за въпрос?
Извиних се и казах, че никога не съм искал да му досаждам с неуместни питания, но че синьор Анджоло Бреноци се задържал дълго време на прозореца в разговор със Стилоне Приазо — разговор, пълен с разнообразни разкази и разсъждения, които засегнали множество точки, между които поведението на Всехристиянския крал по отношение на Високата порта и Светия престол, и измежду многобройните виждания, които бяха споделени, венецианецът между другото изразил мнението си, че Мелани е абат, колкото е абат някой си граф Дьонхоф.
— Граф Дьонхоф… я колко ми е умен! — изсъска сардонично Ато Мелани, а после побърза да обясни. — Ти, разбира се, нямаш ни най-малка представа кой е Дьонхоф. Стига ти да знаеш, че става дума за дипломатическия представител на Полша в Рим, който през тези месеци на война с Турчина е страшно много зает. Само за да си дадеш сметка — парите, които Инокентий XI изпраща на Полша за войната срещу турците, преминават и през неговите ръце.
— И какво общо би трябвало да има с вас?
— Това е само долна и обидна инсинуация. Граф Ян Казимеж Дьонхоф изобщо не е абат: той е комендант на Ордена на Светия Дух, епископ на Чезена и кардинал от църквата на свети Йоан при Латинската порта. Аз пък съм абат на Бобек с грамота от Негово Величество Луи XIV, потвърдена от Кралския съвет. Бреноци има предвид, в общи линии, че аз съм абат само по волята на френския крал, а не на папата. Как така стигнаха до темата за абатите?
Преразказах накратко разговора между двамата — как Бреноци бе описал нарастващата сила на краля на Франция, как владетелят искал да се обвърже с Високата порта, за да затрудни императора и да осъществи по-лесно своите завоевателски цели, и как с този план си беше спечелил за враг папата.
— Интересно — коментира той, — нашият стъклар ненавижда Френската корона, а, ако съдим по враждебната оценка, не би трябвало да храни топли чувства и към моята скромна личност. Добре ще е това да не се забравя.
После ме погледна, присвивайки очи, очевидно недоволен. Знаеше, че ми дължи обяснение относно титлата си на абат.
— Знаеш ли какво е правомощието на регалия?
— Не, синьор Ато.
— Това е правото да се назначават епископи и абати и да се разполага с техните имущества.
— Значи е правомощие на папата.
— Не, не, не, почакай! — спря ме Ато. — Отвори си добре ушите, защото това е едно от нещата, които ще ти послужат в бъдеще, когато ще бъдеш вестникар. Въпросът е деликатен — кой разполага с имуществото на Църквата, ако то се намира на френска земя? Кралят или папата? Внимавай, не става дума само за правото да се ръкополагат епископи, да се раздават облаги и църковни финансови правомощия, но също и за физическото притежание на манастири, абатства, земи…
— Всъщност… трудно е да се каже.
— Зная. В действителност папите и кралете на Франция се карат по този въпрос още от преди четиристотин години, защото, разбира се, никой крал не дава с лека ръка парче от собственото си кралство на папата.
— И проблемът разрешен ли е вече?
— Да, но мирът свърши, когато на Светия престол дойде сегашният папа, Инокентий XI. Всъщност през миналия век юристите най-накрая бяха достигнали до заключението, че правото на регалия се полага на краля на Франция. И дълго време никой не изрази съмнения по въпроса. Сега обаче се явиха двама епископи-французи (и не е случайно, че и двамата са янсенисти), които от ново повдигнаха въпроса и Инокентий XI мигновено ги подкрепи. Така че спорът започна отново.
— Значи, ако не беше Нашият Господар Папата, относно регалията нямаше да избухне нов спор.
— Ама разбира се! Само на него можеше да му дойде наум да смущава отношенията между Светия престол и Първородния син на Църквата.
— От това, което чух, ми се струва, че вие, синьор Ато, сте назначен за абат от краля на Франция, а не от папата — заключих със зле прикрита изненада.
