Акио Морита, Мицуко Шимомура, Едуин Рейнголд
Произведено в Япония: Акио Морита и „Сони“
ВОЙНАТА
ОЦЕЛЯВАНЕТО И НАДЕЖДАТА
1
Обядвах с колегите си от военноморските сили, когато пристигна невероятната новина за атомната бомбардировка над Хирошима. Информацията беше оскъдна, не ни казаха дори какъв вид е била бомбата, но като технически специалист, току-що завършил физика, аз разбрах за каква бомба става дума и какво означава тя за Япония и за мене. Бъдещето никога не бе изглеждало толкова несигурно Япония дотогава не беше губила война) и само един младеж можеше да бъде оптимист. Все пак дори тогава аз вярвах в себе си и в бъдещето си.
От месеци наред знаех, че Япония губи войната и е безполезно продължаването й, но знаех също така, че военните ще искат да се бият до последния войник. Бях 24-годишен и имах диплома от Имперския университет в Осанка. Работех в един интердисциплинарен колектив от учени и инженери, който се занимаваше с усъвършенствуването на оръжията с термично прицелване и мерните прибори за нощно виждане. Военните власти се надяваха, че японската технология ще обърне развоя на войната в тяхна полза, но колкото и старателно да работехме, знаехме, че вече е твърде късно и проектите ни са обречени на неуспех. Липсваха ни средства и време. Сега, след Хирошима, ми стана ясно, че сме безвъзвратно закъснели.
За разлика от тогавашните цивилни граждани, които бяха строго следени и контролирани от полицията и армията, аз имах достъп до военноморска информация и можех да слушам късовълновите радиостанции, въпреки че това беше забранено дори и за военноморските офицери извън часовете на дежурствата. Знаех още от преди 6 август 1945 година, че американците са по-силни и войната е изгубена. Въпреки това не бях подготвен за новината относно атомната бомба. Тя изненада всички.
В онзи горещ летен ден ние не знаехме нищо за ужасите, свързани с току-що хвърлената бомба. Информационният бюлетин, който получихме във флотската трапезария, известяваше само, че бомбата е „нов вид оръжие, което блести ослепително“, но това описание подсказваше единствено, че става Дума за атомно устройство. Всъщност, японските военни власти дълго държаха в тайна това, което се бе случило в Хирошима и някои офицери отказваха да повярват, че американците наистина притежават такава бомба. Нашите теоретически разработки все още не бяха стигнали до такъв етап, на който можеше да се определи разрушителната сила на подобно оръжие и да се изчислят огромните човешки загуби при използуването му. Не знаехме колко ужасно може да бъде атомното оръжие, но аз бях виждал потресаващите резултати от обикновените бомбардировки, защото бях в Токио точно след нощта на 9 срещу 10 март, когато запалителните бомби, хвърлени от прииждащите на вълни бомбардировачи Б-29, предизвикаха огнена стихия, отнела живота на 100000 души само за няколко часа. Бях виждал и ужасите от бомбардировките в родния ми град Нагоя. Във всички големи японски промишлени центрове, с изключение на Киото, имаше квартали, превърнати в пепелища през 1945 година. Те представляваха угнетяващи купчини овъглени развалини, които някога са били домовете на милиони японци. Беше почти невъзможно да си представи човек, че атомната бомба може да бъде нещо по-лошо.
Въпреки че бомбата беше хвърлена в 8 часа и 15 минути сутринта на 6 август, ние научихме за нея чак по обяд на 7 август. На вестта за бомбардировката над Хирошима аз реагирах като учен. Както бях седнал да обядвам, изведнъж загубих всякакъв интерес към сервирания пред мене ориз, макар и той да беше голям лукс за военновременна Япония. Изгледах седналите около масата колеги и казах пред всички: „Може би ще се наложи да изоставим всички досегашни изследвания. Ако американците са построили атомната бомба, това означава, че ние сме много изостанали от тях във всички области и трябва да наваксваме“. Началникът ми много се ядоса.
Знаех някои неща за потенциалните възможности на атомната енергия, но смятах, че са необходими поне 20 години за разработката на атомната бомба. Вестта, че американците са успели да я направят, беше смайваща. Очевидно беше, че ако американците са толкова напреднали, то нашите технологии са примитивни в сравнение с техните. Казах, че ние не сме в състояние да разработим нито едно оръжие на такова ниво и че според мене не можем да създадем никакво нападателно или отбранително средство в достатъчно кратки срокове, за да им се противопоставим. За мене новината от Хирошима беше наистина невероятна. Тя отразяваше огромната пропаст, която съществуваше между нас и тях в областта на технологиите.
Известни бяха разликите между американските и японски технологии, но ние считахме нашите за много добри. Независимо от това ние се опитвахме да получим колкото е възможно повече нови идеи от всякакви източници. Така например, веднъж видяхме някои оцелели части от оборудването на свален бомбардировач Б-29 и забелязахме, че американците използуват някои съвременни технологии и различна електрическа схема, но като цяло не бяха кой знае колко по-добри от нашите.
Ето защо, когато за пръв път чух за атомната бомбардировка над Хирошима, останах потресен, че американската промишлена мощ е много по-голяма, отколкото предполагахме. Тя беше направо изумителна. Можеше да се очаква, че ще съм подготвен за такава новина. Всъщност още като ученик в гимназията гледах един филм за строителството на комплекса на компанията Форд „Ривър Руж“ в Диърборн, щата Мичиган и бях много въодушевен от идеята за такъв гигантски проект. Филмът показваше големите кораби, превозващи желязна руда от далечните мини до стоманолеярните на Форд край реката Руж, където тя се превръщаше в стомана с различен размер и форма. След отливането стоманата преминаваше в друга част от комплекса и там от нея се правеха автомобилни части, сглобявани на друга площадка на същия обект. По онова време Япония не разполагаше с такова интегрирано производство. По ирония на съдбата имах възможност да посетя комплекса „Ривър Руж“ години по-късно, когато Япония се възстановяваше от войната и развиваше собствена нова промишлена база като строеше високоефективни заводи в близост до прага на приливите и осъществяваше интеграция, подобна на онази, която бяхме видели в предвоенните заводи на Форд. Бях изненадан, объркан и разочарован, когато видях съвсем същите сцени, които бяха показани на филма отпреди почти 20 години. Като че ли същото оборудване още беше в действие. Замислих се още тогава за бъдещето на американската промишленост и водещото й място, което все още предизвикваше завист в целия свят.
Но през август 1945 година бях замаян от мисълта какви драматични промени тепърва предстоят за Япония и лично за мене. От дълго време мислех за бъдещето си. Един офицер ме убеди да се запиша във флота, още докато учех в колежа по силата на едно разпореждане, което ми даваше възможност да продължа учението си и да избягна смъртта си в някоя безполезна морска битка на хиляди мили от дома. След Хирошима и втората атомна бомбардировка над Нагазаки осъзнах по-ясно от когато и да е било, че Япония ще има нужда от всички таланти, които съумее да запази за бъдещето. Защо да не си призная, че дори тогава, още като младеж, чувствувах, че ми е отредена някаква роля за бъдещето, но не знаех колко голяма ще се окаже тя.
Не предполагах също така, че години след това ще отделя много часове, седмици и месеци и ще пропътувам буквално милиони мили, за да подпомогна сближаването между Япония, САЩ и останалите западни държави.
Бях първородният син и петнадесетият поред наследник в едно от най-старите и прочути японски семейства — производители на саке. Японското саке не е само национално питие, то е културен символ за японския народ. Сакето е дори част от много религиозни ритуали — при традиционните брачни церемонии младоженците си поделят чаша саке. Семейство Морита от село Косугая, близо до промишления център Нагоя, от 300 години произвеждаше саке с търговската марка „Ненохимацу“. Името беше взето от заглавието на едно стихотворение в известната японска поетична антология от 8 век „Ман йошу“. Наименованието произлиза от традиционния дворцов обичай да се излиза сред природата в първия ден от годината на Плъха, според японския зодиак, и да се избира младо борче, което се засажда в градината. Борът е символ на щастие и дълголетие и засаждането му в началото на новата година представлява пожелание за здраве и благоденствие през цялата година.
Компанията „Морита“ произвеждаше също соев сос и соева паста — традиционна съставка на супите и подправка за други ястия в японската кухня. Тъй като семейство Морита се занимаваше с дейност от голямо
