„О, не, сър Чайлде, настрана Страхът от смърт, от враг: Дома оставих аз жена С деца на пътний праг. Тя ще ги бави там, къде Растат треви, цветя; Кога за мене питат те Какво ще каже тя?“ „Млъкни, мой йомен, ти си прав Да жалиш тъй за тях; Аз имам много по-лек нрав: Оставил бих ги с смях. Отдавна веч не вярвам аз Любовница, жена; Веднага те забравят нас… Неверни до една! Върших аз всичко, лудувах. Не ща веч таз борба; Аз жаля само, че немах За нищо да скърбя. И сам сега сред туй море, Широко без конец, Да не тъжа е по-добре: За вси съм чужденец. Ах кучето ми… но и то Ден, два дни ще повий; Един чужд залък, къс тесто И него ще отбий. Цепи, корабе, тез води, Усилвай своя бяг. Където щеш ме изведи, Но не на бащин бряг. Привет сърдечен, о вълни. Докле съм с вази ощ! Привет, далечни планини! Край родни, лека нощ!“ Евтаназия Преведено и от Георги Минев. Привеждаме цялостно неговия превод, който се отличава с множество достойнства.
Кога ни рано или късно смръзне Покой без сънища, тегло, Дали забравата с криле ще дръзне Да лъхне смъртното легло? Не искам куп другари да се мъдри Край мен — да жали моя край, Нито девица с чорлави си къдри С преструвни сълзи да ридай. Но мълком нека ме земя студена Погълне, с плач неосквернен; Не искам миг от радост помрачена, Ни мой приятел просълзен. Но любовта ще може ли тогава Въздишките сподавени да спре? Тя би се разразила величава В таз, що живей, и в тоз, що мре! О, сладко е душата да остане, Докрай безоблачна да грей; Не помни ли преминалите рани, И болката ще занемей. Но всуе — гърчат се черти красиви, Дъхът щом литне от уста; Сълзите женски, мамещи приживе, Поток избликват пред смъртта. Тогаз самотен гробът ми да зине, Без жалби и без стон в гърди? Смъртта коси — свят хиляден тъй гине, А де са от скръбта следи? Ах, но да умреш, разбил хомота, Да идеш там, де не си бил! Да бъдеш нищо — както до живота, Кога скръбта си не вкусил! Преброй ти часовете си на радост
