Крос

се свлече на пода. Трепереше цялата. Никога нямаше да забрави случилото се. И особено онези ужасни снимки.

7.

— Кой е станал толкова рано тази сутрин? Мили Боже, виж ти! Да не би това да е Деймън Крос? А това не е ли Джанеле Крос? — проехтя гласът на Мама Нана.

Тя бе пристигнала точно в шест и половина, за да се грижи за децата, както правеше всеки работен ден. Когато нахлу през кухненската врата, аз хранех с лъжица Деймън, а Мария държеше Джени изправена и я потупваше по гръбчето, за да се оригне. Бебето се разплака отново, бедното ми болно малко момиченце.

— Кой е буден ли? Тези, дето ставаха и посред нощ — осведомих Нана, докато се мъчех да пъхна препълнената с овесена каша лъжица през стиснатите устни на сина си.

— Деймън може да се храни сам — изпухтя Нана и остави торбата си на кухненския плот.

Нещо ми подсказваше, че е донесла топли бисквити и — наистина ли бе възможно? — домашно направен конфитюр от праскови. Включително и обичайните книги за деня — „Боровинки за Сал“, „Подаръкът на влъхвите“, „Лека нощ, луна“.

— Нана казва, че можеш да се храниш сам, приятел. Да не би нарочно да го криеш от мен? — обърнах се към сина си.

— Деймън, вземи лъжицата! — нареди тя.

И той, разбира се, се подчини. Никой не се осмеляваше да противоречи на Мама Нана.

— Проклятие — промърморих и си взех една бисквитка. Слава Богу, беше още топла. След миг усетих божествения вкус и отроних с пълна уста: — Благословена да си, стара жено!

— Напоследък Алекс не слуша какво му се говори, Нана — обади се Мария. — Прекалено е зает с разследванията си на убийства. Обясних му, че Деймън може да се храни сам. Е, поне когато не „храни“ стените и тавана.

— Напротив, винаги си се храни сам — възрази Нана. — Освен ако не държи да остане гладен. Искаш ли да стоиш гладен, Деймън? Не, разбира се, че не, бебче!

Мария започна да събира служебните си книжа. Бе работила в кухнята до късно през нощта. Тя беше социален работник в общината и бе затрупана с всевъзможни тежки случаи. Грабна виолетовия си шал от закачалката до задната врата, заедно с любимата си шапка и изпрати въздушна целувка на децата:

— Обичам те, Деймън! Обичам те, Джени! Дори след безсънните нощи. — И целуна няколко пъти Джени по двете бузки. После прегърна Нана и също я целуна. — Обичам и теб.

Старата жена засия, сякаш току-що я бяха запознали със самата Дева Мария.

— Аз също те обичам, Мария. Ти си истинско чудо.

— Мен ме няма — обадих се откъм кухненската врата.

— О, ние вече го знаем — махна с ръка Нана.

Преди да тръгна на работа, трябваше да целуна и прегърна всички поред. На този, който смята, че заетите и вечно бързащи семейства нямат време за любов и забавления, може да му се стори сладникаво и дразнещо сантиментално, ала в нашия живот определено имаше по много и от двете.

— Довиждане, ние ви обичаме — изрекохме в един глас двамата с Мария, докато излизахме заедно навън.

8.

Както всяка сутрин, закарах Мария до работата й в Потомак Гардънс. Беше само на около петнадесет минути път от Четвърта улица, но все пак можехме да останем насаме поне за малко.

Черното порше, в което се возехме, беше последното доказателство за парите, които бях спечелил през трите години частна практика като психиатър, преди да премина на щатна работа към полицейското управление във Вашингтон. Мария караше „Тойота Корола“, която не харесвах особено, но тя си я обичаше.

Тази сутрин, докато се движехме по Джи Стрийт, ми се стори умислена.

— Добре ли си? — попитах я.

Тя се засмя и ми смигна дяволито.

— Да, само съм малко уморена. Просто си мислех за един случай, който консултирах вчера като услуга на Мария Пугач. Става дума за една студентка от университета „Джордж Вашингтон“. Била е изнасилена в мъжката тоалетна на един бар на Ем Стрийт.

Намръщих се и поклатих глава.

— От студент ли?

— Тя твърди, че не, но не иска да каже нищо повече.

— Значи познава изнасилвача — заключих мрачно. Може би е някой неин преподавател.

— Не, Алекс. Момичето се кълне, че не е никой от познатите й.

— Вярваш ли й?

— Мисля, че да. Разбира се, аз съм прекалено доверчива и наивна. Но тя ми се струва мило и добро дете.

Не исках да се меся в работите на Мария. И тя не го правеше спрямо мен. Е, поне се опитвахме.

— Искаш ли да ти помогна с нещо? — попитах.

Жена ми поклати глава:

— Имаш си достатъчно грижи. Днес пак ще говоря с нея, казва се Мариан. Надявам се да я накарам да ми се довери поне малко.

След две минути паркирах пред Потомак Гардънс на Джи Стрийт, между Тринадесета и Пенсилвания авеню. Мария прие да работи тук, отказвайки се от доста по-добре платената си и сигурна работа в Джорджтаун. Мисля, че взе това решение, защото до осемнадесетата си година бе живяла тук, след като бе напуснала Виланова.

— Имам нужда от целувка — прошепна жена ми. — Но истинска, не само докосване по бузата.

Наведох се и я целунах по устните. След това повторих. Прегръщахме се и се целувахме на предната седалка, а аз не можех да спра да мисля колко много я обичам и колко съм щастлив, че е до мен. А най-хубавото беше увереността ми, че и тя изпитва същото.

— Трябва да тръгвам — рече накрая тя и се измъкна от колата, но после бързо се наведе отново към мен: — Може и да не ми личи, но съм щастлива. Толкова съм щастлива.

И пак ми намигна дяволито.

Проследих я как се качва по каменните стъпала на сградата, където се помещаваше службата й. Мразех да я гледам как се отдалечава. Всяка сутрин изпитвах същото чувство.

Почудих се дали ще се обърне, за да разбере дали съм тръгнал. И тя го направи — видя, че още съм там, усмихна се влюбено и ми замаха с ръце. След това изчезна вътре.

Правехме едно и също всяка сутрин, но никога не ни омръзваше. Особено онова нейно дяволито смигване, което сякаш повтаряше думите й: Никой никога няма да те обича като мен.

И за миг не се съмнявах в това.

9.

В онези дни бях в разгара на работата си като детектив — постоянно в движение, постоянно зает. Вече бяха започнали да ме включват в по-трудните и интересни разследвания. За съжаление последното, с което се занимавах, не беше от тях.

Доколкото се знаеше в полицейското управление на Вашингтон, италианската мафия не действаше в столицата, може би заради уговорка с ФБР и ЦРУ. Напоследък обаче пет фамилии се бяха срещнали в Ню Йорк и се бяха разбрали да правят бизнес във Вашингтон, Балтимор и част от Вирджиния. Нищо чудно, че местните криминални босове не бяха във възторг от новината. Особено азиатците, които контролираха трафика на кокаин и хероин.

Предишната седмица китайският наркобарон Джан Ан-Ло бе екзекутирал двама пратеници на италианската мафия. Доста погрешен ход. В отговор нюйоркските мафиоти бяха изпратили най-печения си убиец, за да се разправи с азиатеца.

Научих всичко това по време на сутрешната оперативка в полицейското управление. Сега двамата с Джон Сампсън пътувахме към главната квартира на Джан Ан-Ло — къща близнак, построена на калкан на ъгъла на Осемнадесета улица и Ем Стрийт в „Нортийст“. Ние бяхме единият от двата екипа детективи, които трябваше да поемат сутрешното наблюдение, кръстено от нас „Операция отрепка“.

Паркирахме между Деветнадесета и Двадесета улица и започнахме наблюдението. Отвън къщата на Джан Ан-Ло изглеждаше порутена и разнебитена, с лющеща се жълта фасада. Мръсният двор бе затрупан с боклуци, сякаш изсипани от огромна кофа за смет. Повечето прозорци бяха заковани с шперплат или ръждясали ламарини. Нищо не подсказваше, че Джан Ан-Ло е важен бос в търговията с наркотици.

Времето бе топло и някои от съседите се разхождаха по улиците или се бяха събрали на групички на покритите веранди пред къщите, за да си побъбрят.

— С какво се занимават хората на Джан? Екстази, хероин? — попита Сампсън.

— Захванал се е със синтетична дрога, така наречения „ангелски прах“ — обясних му аз. — Пласира го по Източното крайбрежие — Вашингтон, Филаделфия, Атланта, Ню Йорк. Този бизнес се оказа доста печеливш и затова италианците искат своя дял. А какво мислиш за назначението на Луис Френч в Бюрото?

— Не го познавам. Но щом е назначен, значи не е много добър за работата — отвърна Сампсън.

Засмях се на заключението му. Сетне двамата се снишихме на седалките и зачакахме. Дали наемникът, който трябваше да ликвидира Джан Ан-Ло, щеше да се появи? Разбира се, ако информацията ни беше точна.

— Знаем ли нещо за убиеца? — попита партньорът ми.

— Предполага се, че е ирландец — отвърнах и го погледнах, за да видя реакцията му.

Сампсън повдигна учудено вежди и се извърна към мен:

— И работи за мафията? Как са го приели?

— Говори се, че е много добър. И луд. Прякорът му е Касапина.

В този момент прегърбен възрастен човек тръгна да пресича Ем Стрийт, оглеждайки се внимателно в двете посоки. Бавно извади цигара. Едва не се сблъска с някакъв слаб бял мъж, който се подпираше на алуминиев бастун. По средата на улицата двамата се поздравиха със сериозни изражения.

— Големи чешити се навъртат наоколо — усмихна се Сампсън. — Навярно някой ден и ние ще бъдем същите.

— Може би — поклатих глава и допълних: — Ако имаме късмет.

В този миг Джан Ан-Ло се появи на сцената.

10.

Наркобосът беше висок, мършав, с изпито