Гоце Делчев

в Х. известието за готвещото се нашествие от чети. Революционерите не посрещнаха лошо решението на комитета да се тури в услуга на българското правителство. Те очакваха няколко добри резултати: 1) че външният свят ще заговори покрай Армения и за Македония; 2) че ще блесне наяве всичката деморализация на турския войник; 3) да се използува едното и другото в агитация сред масата. Между скоби казано, ако изпуснем от предвид безнравственото в епизода на 95-а година, тия резултати до известна степен бяха постигнати.

Своеобразното въстание не наруши ни най-малко спокойната работа на съзаклятниците, които стоеха далеч от всяко участие в него. И Гоце старателно дири през това време в Х. хора, които биха могли да помогнат било с упътвания по минноразрушителната работа, било с приготовление или доставка на избухливи вещестиа. С тая цел той се въвира през цяло лято между италианци работници, в средата на които скоро добива една особна почит и обич. Така еднъж той отива да търси някого в сборното им кафене и ги сварва уловени един другиму за косите. „Viva Garibaldi, viva Manzini!“15 обажда се Гоце от вратата. „Viva Giogio!“16 — викат забравилите битката си работници и го понасят на ръце. При все това Гоце не успява да нареди много неща с тях.

Гоце и Дамян решават в интереса на делото да се разделят през новата учебна година по разни места. Екзархията удовлетворява мотивираните с домашна необходимост желания като преназначава първия за директор на щипските училища, а втория за инспектор на солунската учебна околия. И Гоце отива повторно в Щип, дето се занимава най-деятелно с уредбата на комитетска поща към всички посоки на страната.

През това време софийският върховен комитет, като не бързаше да оправдае надеждите на съзаклятието, заявяваше вече искания, на всеки случай твърде големи. И в началото на месец февруари 96 -а г. „селянина“ пак дохожда в София за преговори. Турил нога върху нога, той стои срещу геверала Николаев, тогавашен председател на комитета, и диктува потребата на революционерите. „Добре, отвръща генерала, — ще дадем всичко, но при условия:

1) Върховния комитет ще представлява революционното съзаклятие, което не ще предприема нищо вън от пределите на Турско и в България, и в странство, и пред българско, и пред европейски правителства; и —

2) Върховния комитет ще има решителен глас по въпроса, кога тряба да се подигне тъкменато въстание.“

Тия две искания не можеха да бъдат удовлетворени по две причини:

1) Върховният комитет при ежегодно променим състав освен дето не представляваше никаква гаранция за що-годе постоянно настроение, но можеше да стане проводник и на влияния, които нивга не биха извели към добър край; и —

2) Върховния комитет, добил в горните обстоятелства и решителен глас по въстанието, всякога можеше да се поддаде на измами като оная през 95-а година — измами, които биха били вече съдбоносни, при едно население сравнително не с празни ръце.

Обаче напусто Гоце доказва това, генералът остава да се чуди на хлапетията, който си позволява да го учи на ум и разум. И революционерите губеха вяра да се заработи някога в съгласие с „официалните“ патриоти, като възложиха малка надежда на една тайна софийска групица, която впрочем не преживя много дълго.

Гоце не доизкарва в Щип учебната годнна. Към средата на месец април той изпраща едного човека на съзаклятието, Доне Стоянов, да отнесе в Битоля около 200 — 300 патрона динамит и десетина ръчни бомби. Доне туря забранената стока в дъното на четири чувала, допълнени с ориз, и подкарва два натоварени коня. Край Битоля товарите биват претърсени за контрабанда тютюн и скритото излазя на пазар. Турците отвориха очи в изненада, дотогава те мислеха, че опасността тряба да се очаква единствено от България — от организираната македонска емиграция, зад която се мяркаше навремени и сянката на софийския кабинет. А всъщност излизаше, че може би цялата европейска част на империята е превърната или скоро ще бъде превърната на една динамитна мина. Макар че Доне Стоянов не беше издал нищо, властите направиха ред арести в Битоля, Прилеп, Крушово и Щип. Разбира се, Гоце беше хванат на първо място, понеже стоеше налице сред младежта в своя град. Но една хубаво изпълнена роля на синковец, чийто ум бяга „по съвсем други работи“, го спасява.

— Ти ще ми кажеш право, къде сновеш постоянно насам-нататък? — лукаво подзема каймакамина, като мисли да смути Гоця с тоя въпрос.

— Млад съм, каймакам ефенди — отговаря последния с полусрамежлива усмивка, — знаете сами, не може инак.

— Ами дина-мита? — провлача кайманаминът и гледа остро изпод вежди.

— Дина, Дина, ефендим, коя Дина казахте? С никоя Дина не съм имал работа…

— Бре, даскале, какви глупости ми дрънкаш; питам те дали си комита, разбираш ли, дали си комита?

— Ух, аз пък се уплаших да не са ме набедили нещо…?

— Аллах, аллах! Даскале, царя дава правдини на раята17, ама това не те интересува, махни се!

И Гоце беше свободен. Но подир месец по заповед на самия вали паша Гоце биде арестуван изново и откаран в Скопие. По края на това запиране се вижда, че не е имало никакво предателство и че всичката работа се е състояла просто в големи подозрения. Скопските власти заявяват на Гоце, че той не тряба вече да се връща в Щип, и му поискват за освобождение „кефил“, че ако бъде подирен, ще се яви веднага. Криво-ляво нарежда се и това. Гоце отива в У и после в Х; трябаше да стане обичайният годишен събор от видни работници на съзаклятието.

Тоя събор утвърждава един устав на революционната организация, почти копие на стария български, твърде оригинален с положението, че само екзархисти българи се приемат за членове на комитетите. Обаче такъво едно решение беше тъкмо съобразно с условията, при които се работеше.

В онова време революционната идея трябаше да издържа твърде мъчна борба преди всичко с екзархията и нейните многобройни органи в страната. Тя прочее трябаше да стане обща за национално самосъзналото се българско мнозинство, че тогава да подири път и в средата на елементи, върху които всевъзможните златни и сребърни пропаганди бяха упражнили едно крайно развратително влияние. Все пак революционернте не можеха да избягнат случайни сблъсквания с казаните пропаганди, вследствие на което се отиваше до големи крайности. И често борбата вземаше даже тъмен шовинистически цвят. Гоце — човек на твърде широки възгледи, дига ръка за предметния член в устава без какви да е резерви. Но туй не тряба да ни учудва, защото той беше и практически деятел в най-строга смисъл. По-късно, щом обстоятелствата се поизмениха, Гоце пръв настояваше да се измени и устава. Тогава революционната организация отбеляза, че за постигане гонимата цел тряба да бъдат сплотени всички потиснати народности в страната18. И вече съзаклятник можеше да бъде и българинът, и гъркът, и всеки, който би бил кадърен да принесе някаква полза на освободителното дело19.

За новата учебна годнна Гоце решава да подири място негде в Разлога за улесняване съобщенията между вътрешността и България — необходимо беше да се организира по-скоро и тоя край. Той прокарва назначение в Банско20, дето пристига в края на месец август. Под предлог на болест Гоце обикаля твърде често всички околни градове и села. В два-три месеца и Разложко, и Неврокопско, и Джумайско съставляваха вече хубава част от общата мрежа на организацията. Нивга Гоце не срещна невъзможността в онуй, което си поставяше като цел за осъществяване. Една блага душа предразполагаше всички, които го доближаваха. Една пламенна дума обайваше всички, които го слушаха. Една несъкрушима вяра заразяваше всички, които почваха работа заедно с него.

Но банските общинари помирисват восъка на опърпания кукушанец и настръхват ужасени. Те го повикват в едно тържествено заседание и му казват, че съвсем не харесват човек, който мисли да накладе света на огън. „Хе, байновци — отвръща Гоце, — нека бог ви даде живот, вий сами ще понесете главни за тоя огън!“ Струва ни се, че пророчеството се сбъдна…

Общинарите, слисани от смелия отговор, изпращат жалба на неврокопския владика, който беше прям началник на бунтовника учител. Повикан да отговаря на обвинението, бунтовника вече държи езика на