„Ох, да може… Дай ми, боже,
дай сокола!“
А сокол се спуща вече —
и крило с крило се сплита,
гръд горяща
до горяща гръд допира…
И топи се яребица
в сладък огън,
и топи се яребица,
и премира.
Но когато след минута
яребица взор открива —
болка люта!
И наяве сън ли беше,
де сокола?
В ясни кърви гръд ранена:
остра нокът я пробола,
мъжка шепа я раздрала
и сърцето — яребица
без сърце остала!…
Сутрен стане ли Милица
от легло — и чело
слага въз памук ръчица
кротко нажалена,
в мисли вглъбочена:
„И на сън ми се вестява…
Вече знам, само там
Всичко, всичко се смирява —
и любов и злоба —
всичко, само в гроба“.
Иде тя дене в градина
сам-сама, миризма
от шибоеца и крина
пълногръдно вдъхне,
тихичко въздъхне:
„Ах, цветя! За пръв път ето
тук при вас, в утрен час
трепет ми обзе сърцето —
чудно сладко име —
в дивен сън плени ме.“
Вечер греят ли звездите,
тя мълчи и очи
устреми към висините,
като че ли пита
горко жаловита:
„Вредом гледате, звездици,
по света — любовта.
Дали всякъде, сестрици,
миг честита бива,
сълзи век пролива?“
Тъмна нощ ли бъде: „Клета,
аз го, ах, не разбрах, —
като тая нощ проклета
в погледа му нещо
мяркаше зловещо.“
Или пък бесней фъртуна;
„Горък той за покой
беше ли роден? Не, буна
някаква в гърдите
тровеше му дните!“
„Болки странни, мъки тежки
виждах аз и тогаз
правех в ласките ми жежки
мисли да удави,
скърби да забрави.
И забравяше той всичко,
отмалял, в огън цял;
и, сърце, и ти самичко
знаеше тогава
щастие, забрава…“
Стане слука, хубавица
види как гълъб — драг —
гали драга гълъбица,
луд крила разпери
и в несвяст трепери…
