Свършвам с мисъл безутешна: в робство черно йоще трай, след борбата безутешна, родний ми страдален край. В бой въстаник, лев беше, смел, чутовен бе герой, на уста с усмивка мреше, но надви поганский брой. Що би могъл и орела, ако с врани стотна сган влезъл би в разправа смела, сам посреди жалък стан? И кръв много се пролея… Но нима нахалост е? Кръстената с кръв идея по-стремително расте! От кръвта ни жертви редки, жетва славна ще избий; тъй и пролет всяка капка злато чисто в себе крий. В края бащин безвъзвратно мракът ще се разпилей, свободата — слънце златно, там широко ще огрей… Често в нощите досадни, тука в безпросветний мрак, чувства тъжни, мисли ядни в мене будът се рояк. Но измежду тях мечтата пак отскубне се — лети все нататък, към полята, дето майчин плач ехти; сред напразните вълнения, ме нападне дремота, оживлят във рой виденья таз тъмнична пустота… Ти, далеч! Съзнанье болно на тъмничните тегла; — понесе ме леко, волно, сън на своите крила. Между близки и познати пренесе ме бързо той — виждам ги аз вси благати, волни радостни в покой. Вредом виждам друг живота, вредом шум и свобода! Де следите на хомота и на робската съдба? Всъде волно неуморно благодатен труд кипи, а за робството позорно споменът в забвенье спи. Градове светливи, чисти, мирни радостни села, широки — нивя златисти, де пълзят безчет рала… Леко дишам и в гърди ми пламък чуден загори — стане радост за очи ми всеки камъчец дори… Стресна се… Тъмата крие всичко в таз килия — ад; тихо — чуя кат се бие в мен сърцето с злоба, с яд. Тъжно песен меланхолна
