Песента е друго. Не може да бъде затворена, не може да бъде съсечена. Награждава достойните. От нея треперят и най-големите властелини. Преминава без пътища в дворци и паланки. На певците принадлежи вечната младост.
— И тъй да е — обаждаха се орачите и сеячите, — ще има ли песен и мъдрост, ако не орем земята и не я засяваме. Ако не сме ние, императорите кого ще управляват, мъдреците кого ще поучават, певците на кого ще пеят своите песни? Ние трябва да бъдем все млади.
Болните се надигнаха от носилките, те трябвало да получат безсмъртието, за да се излекуват и сдобият с радост, каквато те не са имали. Това било най-справедливото. Ще струва ли нещичко този свят, в който има хляб, песни, поезия и мъдрост, а няма справедливост. Без справедливост ще си струва ли човек да живее. Тъй че даде ли се безсмъртие на нуждаещите се, дава се безсмъртие на справедливостта.
Обаждаха се разбойниците — ако не били те, светът щял да се успокои, ще зеленяса като блато, няма да има движение. И те имали право на безсмъртие.
Надигналата се гълчава растеше като лавина, не се виждаше дали някога ще свърши. Какво ще получи, като даде своята дарба? — замисли се Единствената. — Ще престане да се измъчва — друго нищо. Но все едно, трябваше да умири тези хора. И тя, пред която затихваше всякаква живинка, застана на стълбището.
— Вижте ме! — викна тя, сигурна, че ще ги омае със своята красота.
Хората в този миг прозряха студеното й величие и ревнаха срещу й:
— Махни се! Ти си виновна, загдето тръгнахме да търсим безсмъртие. Ще се избиваме за него, защото няма да го имаме всички.
Тогава Единствената, изплашена, обяви, че ей там, над заснежения връх, всяка вечер идва една ярка звезда. Отведе ли я някой на нея, той ще има дарбата й.
Разгневените до преди малко хора се стъписаха. Мярна им се наново надеждата за безсмъртие и се разотидоха мълчаливи, замислени как да достигнат ярката вечерна звезда. Единствената гледаше как се стичат надолу по стръмнините й се почувствува силна и непостижима като преди.
Вечерта се прибра в спалнята си. Но какво ста-ваше с нея. Отпрати хората да се измъчват с непосилната задача уж да се успокои и бъде щастлива, а то легна и не заспа. В гърдите й се промъкваше някакво омайно желание, сърцето й тупкаше бързо, сякаш се задушаваше.
И така, без да съзнава, тя усещаше колко е тежко да бъде единствена. Рано сутринта тръгна през ливадите. Цветята, измачкани от хорските стъпки, бързаха да се изправят, за да се поклонят, преди да ги отмине. Птиците, прогонени от храстите и дърветата, се завръщаха с песни. Нищо като че ли не беше се променило, а защо не й е леко? Питаше се и не си отговаряше.
Изпращаше желанията си все към голямата звезда. И мислеше, че лети тя през деня, а вечер застава над планината заради нея. Дали някой ще я отведе до тази звезда.
Вечерта някой тропна на прозореца й.
— Кой си ти? — запита Единствената. — Защо не чукаш на вратата, както правят възпитаните?
— Аз чукам, за да се обадя, а не да ми отвориш. Вече съм тук.
— В стаята ли?
— Нещо повече.
— В спалнята ли?
— Нещо повече. В тебе.
— Не вярвам — каза Единствената, но все пак опипа косите и лицето си.
— Не ме търси. Аз не се виждам.
— Какво си ти тогава — хем да те има, хем да не се виждащ?
— Въображението.
— Защо си дошло?
— Да те отведа на звезда, по-хубава и от най-хубавите. Ще я доразкрасим винаги по твое желание.
— Срещу това да ти дам сърцето си?
— И без дарбата му съм безсмъртно.
— Защо тогава искаш да ме отведеш на звездата?
— Ще ти я нарисувам само. Само преживяното е единствено.
— Аз не съм ли единствена.
— Дори щом само жадуваш за нещо, вече не си. Но да не спорим — заключи Въображението.
— Искам да отида на звездата, с която нощем разговарям и я наричам моя.
— Отидеш ли днес ти, утре ще отиде друг.
— И тъй да е. Нощем само на нея изпращам желанията си.
— Аз се скривам, но не завинаги — рече примирително Въображението. — Все ще дойде време да ти дотрябвам. Стигнеш ли до звездата, ако нещо не ти хареса, аз ще ти се обадя. Няма ли ме, всичко се повтаря. Дарбата на сърцето ти не ми е нужна. Тя може да даде безсмъртие само на онова, което е физическо. Духовното не умира. Но знай, колкото и много да имаш, аз ще съм ти нужно. Все някакво неутолено желание ще ми дава живот и потвърждава безсмъртието ми.
Единствената замълча и не усети как Въображението притихна на гърдите й. Застана на прозореца и видя над високия връх на планината да изгрява нейната звезда.
— Добър вечер! — поздрави я тя. — Искам да дойда при тебе.
— Какво ще постигнеш?
— О, колко си любезна — зарадва се Единствената. — Ти не си се разговаряла с мене.
— Звездите мълчат.
— С кого говорят тогава? — изплаши се Единствената.
— С мечти можеш да изплетеш най-хубавата звезда.
— Какво си ти? — повторно запита Единствената.
— Не разбра ли? Мечтата.
— Искам да постигна, а не да мечтая.
— Не се вмесвам. Постигни каквото искаш. Казват, че не съм нужна. Лъжат се. Никой не е преживял без мене.
— Как тъй?
— Ей тъй, всеки иска да бъде нещо повече от това, което е — по-голям, по-силен, по-възторжен, по- радостен, по-щастлив, по-мъдър. Достигни звездата, разговори се с нея. Създай си рай. Ще ти дотрябвам някога. Единствена да си, без мен пак ще бъдеш самотна.
— И да си права — рече твърдо Единствената, — искам да стигна своята звезда. Да я видя. Да я запитам, получавала ли е мислите и желанията ми!
— Тъй да бъде. Аз съм, ако искаш да знаеш, макар да звучи самохвално, един голям дар за хората — каза Мечтата и се загуби.
След няколко дни започнаха да пристигат разни хора. Носеха уреди и машини. С тях показваха най- любопитни чудатости. Завъртаха се като детски играчки. Други се издигаха над земята, но само за малко. Някои разперваха огромни криле, но не можаха да полетят.
— Няма да стигна своята звезда — натъжи се Единствената. Една сълзичка понечи да капне от окото й, тя дигна длан да я прогони.
— Остави ме — помоли й се сълзата. — Рожба съм на тъгата ти. Ще ти помогна.
— Хора с най-сложни изобретения не можаха да ме отведат до звездата. Та ти ли…
Сълзичката поиска да отговори, но не можа. Грабната от вятъра, отлетя високо в планината, гдето живееше един младеж. Той правеше свирки еднакви на вид, а надуеше ли ги, обаждаха се с различни гласове. Младежа постоянно затискаше с коляно гърбава като кобилица пръчка. Изглежда, че му беше много скъпа, много нужна. Държеше я под око и когато връзваше на свирките герданчета от диви ягоди. Стореше ли това, възсядаше гърбачката и за миг слизаше в долината. Раздаваше свирките на децата, гърбачката наново го понасяше и докато усети, че е тръгнал, стигаше високите върхове. Заставаше пред къщичката си и пак започваше да майстори свирки. Връзваше им герданчета от червени ягоди, пълнеше кошничката и с гърбачката наново слизаше в долината.
Сълзичката видя този млад юнак и — хоп! — всели се в сърцето му — толкова светло и блестящо беше
